Когато отчаянието ражда герои: България на ръба на унищожението
Представете си: лятото на 811 година. България е в пламъци. Столицата Плиска е опожарена, нивите – изгорени, децата – разплакани, а жените – с очи, пълни със страх и гняв. Византийският император Никифор I Геник, самоуверен и безмилостен, е преминал през сърцето на българската държава като буря, оставяйки след себе си само пепел и кръв. В този момент, когато изглежда, че всичко е загубено, хан Крум взема решение, което ще промени не само хода на войната, но и представата за ролята на жените в българската история.
Въпросът, който мнозина днес си задават, е: „Наистина ли жените са били част от армията на хан Крум? Или това е просто мит, роден от отчаянието на един народ?“ Истината, както често се случва, е по-сложна, по-красива и по-ужасяваща от всяка легенда.
Всички на оръжие: първите жени-войници в българската история
В онези дни, когато съдбата на България виси на косъм, хан Крум не разчита само на професионалните си воини. Той знае, че срещу армията на Никифор – многобройна, добре въоръжена и самоуверена – няма шанс, ако не мобилизира цялата нация. И тук идва моментът, който превръща обикновените жени в героини.
Крум успява да реорганизира войската и нарежда да бъде свикано цялото прабългаро-славянско опълчение, въоръжени всички способни да носят оръжие, включително и жените, като са формирани и няколко аварски отряда. Преградени са близките старопланински проходи Върбишки, Тревненски и пр. с дървени прегради и укрепления, насипи и ровове, а на българите е наредено да чакат в засада.
Стефан Цанев: Български хроники
Това не е просто военна стратегия – това е отчаян вик за оцеляване. Жените, които до вчера са били пазителки на огнището, майки и съпруги, днес грабват брадви, копия, лъкове. Те копаят ровове, издигат дървени прегради, точат оръжията на мъжете си, а някои дори застават рамо до рамо с тях в очакване на битката.
Византийският хронист Теофан Изповедник, свидетел на тези събития, пише:
Крум, като видял, че ромеите са навлезли в страната му, започнал да се готви за война. Той събрал не само войската си, но и цялото население – мъже, жени и дори деца – и всички заедно започнали да укрепват проходите и да издигат дървени укрепления.
Теофан Изповедник: Хронография
Това е моментът, в който границата между „войник“ и „цивилен“ се размива. Всяка ръка е нужна. Всяко българско сърце е оръжие.
Върбишкият проход: капанът на отчаянието и триумфът на един народ
Нощта преди битката. Представете си тишината, прекъсвана само от звука на чукове, които забиват колове в земята. Жените, с ръце, изранени от работа, но с очи, пълни с решимост, работят редом с мъжете. Децата носят вода, дърва, камъни. Това не е просто подготовка за битка – това е подготовка за последен дъх, за последна надежда.
Когато византийската армия влиза във Върбишкия проход, тя не подозира, че срещу нея стои не просто армия, а цял народ. Засадата е перфектна. В ранната утрин на 26 юли 811 година, българите атакуват с неочаквана ярост. Византийците, объркани и уплашени, се опитват да избягат, но дървените прегради и дълбоките ровове, изкопани от ръцете на жени и деца, ги спират. Паниката е пълна. Мнозина падат в рововете, други са посечени на място.
В този момент, когато съдбата на България се решава в кръв и огън, жените не стоят настрана. Те хвърлят камъни, стрелят с лъкове, помагат на ранените, носят вода на бойците, а някои дори се включват в ръкопашния бой. Това не е мит. Това е отчаяна реалност, родена от нуждата да оцелееш, когато всичко е заложено на карта.
Какво остана от жените на Крум?
Днес, повече от 1200 години по-късно, имената на тези жени са забравени. Няма песни за тях, няма паметници. В хрониките те са просто „жените, които помагаха“. Но нека си зададем въпроса: ако не бяха те, щеше ли да има България след 811 година?
В народната памет и песенен фолклор има образи на жени-воини, но историческата им достоверност често е под въпрос. В „Български хроники“ Стефан Цанев пише:
Дали наистина са съществували Сирма, Гроздена, Янка, Маламка и прочие жени войводи, или това е било възпята мечта, не знам, а също така не е много сигурно дали са водили чети от мъже, или пък е имало хайдушки чети от жени, един вид български амазонки…
Но в случая с хан Крум няма съмнение: жените са били там. Те са били част от опълчението, част от съпротивата, част от победата. Те са били героини, макар и безименни.
Във византийските хроники няма подробни описания за ролята на жените в битката, но самият факт, че Теофан Изповедник отбелязва тяхното участие, е показателен. Това не е просто фолклор – това е история, написана с кръв и сълзи.
Защо тази история е важна днес?
В епоха, в която жените все още се борят за равноправие, историята на жените на хан Крум е повече от вдъхновение – тя е урок. Урок по смелост, по солидарност, по това какво означава да бъдеш част от нещо по-голямо от себе си.
Можем ли да си представим днес, в свят на социални мрежи и виртуални битки, какво е било да застанеш с оръжие срещу най-могъщата армия на времето си? Можем ли да осъзнаем какво е да избереш да се биеш, когато всичко, което обичаш, е на път да бъде унищожено?
Историята на жените във войската на хан Крум не е просто разказ за миналото. Тя е огледало, в което всяко поколение може да види собствените си страхове, надежди и възможности. Тя е доказателство, че героизмът няма пол, че смелостта не пита за име, че когато съдбата на народа е заложена, всеки може да бъде войн.
Историята не е само това, което е написано в книгите. Историята е това, което сме готови да си спомним и да признаем. Жените на хан Крум заслужават да бъдат помнени – не като сенки, а като светлина в най-мрачния час на България. Наравно с виното, налято в чаша от черепа на Никифор.
▶️ Омуртаг: вечният надпис, смъртта и държавата – откровението зад камъка
◀️ Всички равни пред закона: хан Крум и революцията на справедливостта
Източници и още за четене:
- Стефан Цанев, „Български хроники“, том 1
- Теофан Изповедник, „Хронография“
- Крум разбива Никифор с жени и деца
- Битката при Върбишкия проход
