В сянката на пурпура: кой държи истинския трон?
Когато днес чуем Игра на тронове, мислим за измислени кралства, интриги и предателства. Но истинската игра на тронове се е разиграла не на екрана, а по бреговете на Дунав и стените на Константинопол. Там, където съдбата на Европа е била заложена на карта, а императорският пурпур е бил по-често опръскан с кръв, отколкото с мастило.
В центъра на тази драма стои хан Тервел – българският владетел, който не само спасява Византия от външни врагове, но и пренаписва правилата на играта. Днес, повече от 1300 години по-късно, неговото име често остава в сянката на баща му Аспарух или на по-късните царе. Но ако искаме да разберем как България се превръща от варварска държава в ключов играч на европейската сцена, трябва да погледнем отвъд клишетата на историята към почти митичната роля на Тервел в европейската история.
Византия: Империя на интригите и осакатените съдби
Византийската империя – наследник на Рим, но и майстор на политическата интрига. Тук властта не се предава с благословия, а се отнема с нож, отрова или ослепяване. Както пише един съвременен изследовател:
Византия, или Източната Римска империя, е останала в историята колкото с високите си достижения, толкова и с безпощадните борби за престола, които много напомнят най-бруталните моменти от ‘Игра на тронове’. Интриги, заговори и коварни планове са ежедневие.
за повече детайли: bulevard.bg
В тази империя обезобразяването е считано за по-хуманно от убийството. Императори ослепяват синовете си, а кастрацията е билет към двореца. Властта е толкова крехка, че дори пурпурът не може да я защити. В този свят на предателства и кървави амбиции, един варварин – хан Тервел – ще се окаже неочакваният арбитър на съдбата на империята.
Юстиниан II: императорът без нос и без съюзници
Историята на Юстиниан II е като трагедия, написана от самата съдба. Възкачва се на престола като юноша, но бързо се превръща в тиранин, мразен от всички. През 695 г. е свален, обезобразен (отрязват му носа – оттук и прозвището Риномет), и заточен в Херсон (днешна Украйна). Но амбицията му не умира. След години изгнание, той търси помощ от хазарите, а после – от българите.
Защо точно България? Защото дядовците им – Кубрат и Ираклий – са били приятели. Защото Тервел е млад, амбициозен и търси признание за новата си държава. И защото в играта на тронове няма вечни врагове, а само временни съюзници.
Хан Тервел: от син на Аспарух до кесар на Рим
Тервел поема властта в труден момент. България е млада, неукрепнала, заобиколена от врагове. Но той е стратег, дипломат и воин. Когато Юстиниан II изпраща пратеник с молба за помощ, Тервел не бърза да се хвърли в битката. Той се допитва до своите чичовци – Куберовите българи в Македония, които отказват да се доверят на носоотрязания император. Но Тервел вижда възможност: да получи византийска принцеса за съпруга, да бъде признат за равен на императорите и да укрепи държавата си.
Подир известни приготовления през лятото на 705 г. начело на 15-хилядна войска от българи и славяни Тервел заедно с Юстиниан II и неговото обкръжение потеглил към Константинопол… Почти незабелязано и без каквато и да било съпротива Тервеловата войска достигнала стените на византийската столица и се разположила пред Харисийската врата (по-късно тя била наричана Българската порта). След като в продължение на три дена претендентът напразно увещавал жителите на града да преминат на негова страна, накрая той успял да влезе във връзка с верни свои привърженици, промъкнал се през нощта… и си възвърнал трона.
История на България, т. I, chitanka.info
Тервел не просто помага на Юстиниан да си върне престола – той го прави без да пролее капка кръв в столицата. В замяна получава титлата кесар (съимператор) на Византия– първият и единствен не-ромей, удостоен с тази чест. Получава и областта Загоре, несметни богатства и – според някои източници – ръката на императорската дъщеря.
карта от istoria.bg
Дипломация, предателства и цената на съюзите
Но в играта на тронове няма вечни приятелства. Юстиниан II, веднъж върнал се на трона, бързо забравя за клетвите си. Византия не е склонна да търпи силен съсед на север. Скоро отношенията се влошават, а Тервел трябва да защитава България не само от външни врагове, но и от предателството на вчерашните си съюзници.
Тук се проявява истинската сила на Тервел – не само като военачалник, но и като държавник. Той разбира, че в политиката на Балканите оцеляват не най-силните, а най-гъвкавите. България оцелява и укрепва, докато Византия продължава да се тресе от вътрешни борби.
България – от „варварска“ държава до европейски фактор
Днес често се забравя, че именно Тервел прави България разпознаваема сила в Европа. Той не просто печели битки – той печели уважение. Византия е принудена да признае България като равноправен партньор, а не като временна заплаха. Това е моментът, в който българската държавност се утвърждава не само с меч, но и с дипломация. И българският хан е признат за кесар (император) на Византия.
Много по-късно, през 718 г., Тервел ще спаси не само Византия, но и цяла Европа от арабското нашествие. Когато арабите обсаждат Константинопол, българската конница удря в гръб и обръща хода на историята. Но това вече е друга глава от играта на тронове – глава, която често се премълчава в западните учебници.
Днес, когато Европа се гордее със своето християнско наследство, рядко се споменава, че без българската намеса, картата на континента можеше да изглежда съвсем различно.
В западната историография Тервел често остава в периферията – варварин, който временно помага на Византия. В българската памет той е герой, но дори тук често е засенчен от други владетели. Истината, както винаги, е по-сложна.
Тервел е едновременно прагматик и идеалист, воин и дипломат, спасител и играч в една безмилостна игра на тронове. Той разбира, че оцеляването на България зависи не само от силата на оръжието, но и от умението да лавира между великите сили.
Защо днес трябва да помним Тервел?
Какво ни учи историята на хан Тервел? Че в политиката няма вечни врагове и приятели – има само интереси. Че истинската сила не е в титлите, а в способността да превърнеш врага в съюзник, а после – да оцелееш, когато съюзът се разпадне. Че понякога най-големите победи са тези, които остават извън учебниците.
И най-важното – че историята не е черно-бяла. В нея няма абсолютни герои и злодеи, а само хора, които се опитват да оцелеят и да оставят следа. Тервел оставя следа, която и днес ни напомня: България не е просто пешка в чужда игра. Тя е играч със собствена воля и съдба.
В епоха, в която националната памет често се подменя с митове, а истината се жертва в името на удобството, историята на хан Тервел е като шамар за съвременната ни летаргия. Тя ни напомня, че България е оцеляла не защото е била най-силната, а защото е била най-умната. Че нашите предци са били не просто жертви на историята, а нейни творци.
И ако днес някой се пита дали малка държава може да промени хода на историята, нека си спомни за Тервел – българския хан, който влезе в играта на тронове и излезе от нея като победител.
