Проклятието на победителите: когато славата става тежест
В българската история има периоди, които се разказват с гордост и възторг – и има такива, които се шепнат с болка, срам и недоумение. Четиридесет и петте години между смъртта на хан Тервел и възцаряването на хан Телериг са точно такъв мрачен период, в който България се лута между величие и разруха, между предателство и надежда.
Това е време, в което сянката на Тервел – спасителят на Европа, защитникът на Константинопол – тегне над всеки следващ владетел като проклятие, а мечът на Телериг ще се окаже единственият инструмент, способен да разсече възела на вътрешните борби и византийските предатели.
Но какво се случва, когато една държава, излязла от сянката на героите си, се окаже разкъсвана отвътре? Когато предателството не идва от вън, а от най-близките? Когато всеки хан е заобиколен от заговорници, а всеки съюзник може да се окаже пратеник на врага?
Това е историята, която ще ви разкажа – не като суха хроника, а като жива, кървяща рана, която и днес ни напомня колко крехка е силата на един народ, когато е разединен.
Време на кървави преврати
След смъртта на хан Тервел през 721 г. България се оказва в безпрецедентна политическа криза. Тервел, наричан от Паисий Хилендарски „първият български светец“, е последният от първата група велики владетели на династията Дуло, които създават и укрепват държавата. С неговата смърт започва истински ад: престолът се превръща в арена на безкрайни борби между болярските родове, а всеки нов хан е или убит, или прогонен, или предаден от най-близките си.
В Именник на българските ханове и византийските хроники се редят имена, които днес звучат като призрачни сенки: Кормесий, Севар, Кормисош, Винех, Телец, Сабин, Умор, Токту, Паган… Всеки от тях управлява за кратко, често само година-две, преди да бъде свален, убит или изгонен. За българския трон се борят (и задържат за кратко) ханове от династиите Вокил, Угаин и даже един хан от неизвестен род. Властта се сменя с такава скорост, че дори византийските летописци се объркват кой е на престола.
България изпада в политическа криза, като хановете се сменят почти всяка година чрез преврати и дворцови интриги… По време на политическата криза, обхванала младата българска държава, родът Вокил враждува с рода Угаин, като представители на двата рода се редуват да управляват. Властта се сменя чрез организирани от другия род бунтове, при които ханът бива или убит, или принуден да бяга във Византия.
Именник на българските ханове
Това не са просто сухи факти – това е трагедията на един народ, който се оказва заложник на собствената си аристокрация. Болярите, вместо да защитават държавата, се превръщат в нейни гробокопачи. Всеки род иска своя човек на престола, всеки заговор е подкрепян от част от елита, а често и от византийскo злато и обещания.
Врагове вътре и вън: византийската ръка и славянската сянка
Но защо тази криза е толкова дълбока? Защо България, която само преди десетилетия е била страховит враг на Византия, сега се разпада отвътре? Отговорът е в сложната етническа и социална структура на младата държава.
След Аспарух и Тервел, България е вече не само държава на българите, но и на многобройните славянски племена, които живеят в нея. Славяните са мнозинство, но властта е в ръцете на прабългарската аристокрация. Това създава напрежение, което избухва с пълна сила, когато централната власт отслабва.
В същото време Византия не спи. Императорите в Константинопол отлично разбират, че най-лесният начин да отслабят България е да подклаждат вътрешните ѝ борби. Те подкрепят едни болярски родове срещу други, изпращат пари, обещават титли и земи.
В хрониките на Теофан Изповедник четем:
Византийските императори често се намесват във вътрешните работи на България, като подкрепят отделни претенденти за трона или подстрекават боилите към бунтове срещу хана.
Теофан Изповедник: Хронография
Така се раждат предателствата, които ще бележат този период. Ханове като Сабин и Паган са свалени и убити заради „провизантийска политика“ – тоест, защото са търсили опора във Византия срещу собствените си боляри. Други, като Телец и Винех, са убити след военни поражения, които болярите използват като повод да ги обвинят в слабост или измяна.
Славяните също не стоят безучастни. В някои случаи славянските племена подкрепят едни или други претенденти, а понякога дори се опитват да наложат свои лидери. Това допълнително усложнява ситуацията и прави всяка власт временна и несигурна.
Мечът на Телериг: краят на кървавата епоха
И тогава, когато изглежда, че България е обречена на вечна нестабилност, на сцената излиза хан Телериг и връща на власт стария род Дуло, основателите на България. Той не е просто още един претендент – той е човек с ум, хитрост и безмилостна решителност. Телериг разбира, че за да оцелее държавата, трябва да се прекъсне веригата на предателствата. И го прави по начин, достоен за сценарий на холивудски филм.
Византийската агентура е проникнала дълбоко в българския елит. Телериг решава да изиграе император Константин Копроним с неговите собствени оръжия. Той изпраща писмо до императора, в което се преструва, че иска да избяга във Византия и моли да му бъдат посочени имената на византийските агенти сред болярите, за да може да се свърже с тях. Императорът, убеден, че печели нов съюзник, му изпраща списъка. Телериг кани всички заподозрени на пир – и ги избива до един.
Телериг укрепва централната власт и с хитрост успява да разкрие и унищожи византийската агентура сред българските боляри, като кани заподозрените на пир и ги избива, с което слага край на най-опасните вътрешни предателства.
Андреев, Лазаров, Павлов: Кой кой е в средновековна България
Това е моментът, в който България най-сетне си поема дъх. Мечът на Телериг не просто наказва предателите – той възстановява доверието в централната власт, показва, че държавата може да се защити дори от собствените си врагове. След него идва хан Кардам, а после и Крум – и България отново се изправя като велика сила.
Митове, мълчание и уроци
Днес често се говори за този период като за „тъмни векове“, в които няма нищо героично, нищо достойно за гордост. Истината е, че тези четиридесет и пет години са изпитание, през което България преминава, за да оцелее. Това е време, в което народът плаща цената на разединението, но и намира сили да се възроди.
Съвременните историци подчертават, че много от разпространените представи за „прабългари“ и „славяни“ са модерни конструкции, които не отразяват реалната сложност на тогавашното общество. В старите хроники българите са наричани просто „българи“, а разделението между етносите е по-скоро политическо, отколкото културно.
Понятието прабългари не съществува в историята, то е въведено чак през XVIII век от Ломоносов, иначе във всички стари хроники българите навсякъде са наричани българи.
В. Бешевлиев: Първобългари (История)
Това е важно да се помни, защото и днес често се опитваме да обясним вътрешните си проблеми с външни врагове или с „чужди елементи“. Истината е, че най-опасните врагове винаги са били вътре – в нашата неспособност да се обединим, в склонността ни да търсим лична изгода пред общото благо.
Ехото от мрака
Четиридест и петте години между сянката на Тервел и меча на Телериг са предупреждение – и надежда. Те ни показват, че дори най-силната държава може да бъде разкъсана от вътрешни борби, ако забрави кои са истинските ѝ врагове. Но ни учат и на друго: че винаги има път обратно, че дори след най-дълбоката криза може да се роди нова сила, ако има воля, мъдрост и решителност.
Днес, когато отново чуваме гласове за разединение, когато отново се появяват „боляри“, които мислят повече за себе си, отколкото за народа, нека си спомним този урок. Историята не е просто минало – тя е огледало, в което виждаме собствените си слабости и надежди.
И ако някой ден пак се окажем между сянката на героите и меча на спасителя, нека изберем не пътя на предателството, а на единството. Защото само така България ще оцелее – и ще победи.
