В сянката на вечността: когато един владетел говори през хилядолетията
Представете си: нощта е тиха, а над Плиска се издига луната, осветявайки руините на някога опожарената столица. В далечината ехти гласът на строители, които вдигат нови стени, а в сърцето на двореца един мъж – хан Омуртаг – гледа към бъдещето с поглед, който пробожда времето. Той знае, че всичко, което съгражда, може да бъде разрушено. Знае, че животът е преходен, че дори най-силният човек умира. Но държавата… държавата трябва да остане.
Това не е просто история за един владетел. Това е история за смисъла на живота, за смъртта и за онова, което надживява всичко – държавата, паметта и делото. И ако днес, повече от 1100 години по-късно, думите на Омуртаг още ни карат да настръхваме, то е защото в тях има нещо повече от философия – има предупреждение, има завет, има и истина.
Камъкът, който говори
В сърцето на Велико Търново, в църквата „Св. Четиридесет мъченици“, стои една колона, която не е просто камък – тя е глас от миналото, който не може да бъде заглушен. Върху нея са издълбани думи, които всеки българин е чувал:
Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омортаг, кан сюбиги. Нека Бог да го удостои да преживее сто години.
Търновски надпис на Омуртаг
Това не е просто епитафия. Това е философия, която разтърсва основите на всяка амбиция, всяка власт и всяка човешка илюзия за вечност. Омуртаг не се заблуждава – той знае, че смъртта е неизбежна, че славата е преходна, че дори най-великите дела могат да бъдат забравени. Но държавата… тя трябва да остане.
Между войната и съзиданието
Много са владетелите, които оставят след себе си само кръв и руини. Но Омуртаг е различен. Той идва след бурните години на баща си Крум – години на войни, на разруха, на изпепелени градове. Когато Плиска лежи в пепел, когато народът е изтощен, Омуртаг избира друг път – пътя на съзиданието.
Възстановява столицата, строи нови дворци, крепости, мостове. Издига аула на Туча, строи преславен дом на Дунав, свързва ги с могила, която и днес е загадка за археолозите. Всяка тухла, всеки камък, всяка колона е свидетелство за една държава, която се изправя от пепелта и заявява: „Ние ще останем!“
Но защо Омуртаг строи с такава страст? Защо мери разстоянията между дворците си с такава прецизност, сякаш иска да остави следа не само в земята, но и в космоса? Дали е бил обсебен от идеята за вечност? Или е разбирал, че само чрез съзиданието държавата може да надживее смъртта на своите владетели?
Вижте какво казва един от надписите му:
Кана сюбиги Омортаг, обитавайки в стария си дом, направи преславен дом на Дунав и по средата на двата всеславни дома, като измерих (разстоянието), направих на средата могила и от самата среда на могилата до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунав има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих този надпис.
Търновски надпис на Омуртаг, цитиран по „Прабългарски епиграфски паметници“ на проф. Веселин Бешевлиев
Това е не просто строителство – това е космическа геометрия, това е опит да се впише държавата в реда на вселената. Омуртаг не строи за себе си, а за онези, които ще дойдат след него. За нас.
Държавата срещу Христа
Но нека не се заблуждаваме – времето на Омуртаг не е било време на мир и хармония. След смъртта на Крум, Византия дебне на юг, франките на запад, славянските племена се бунтуват, а християнството набира сила сред пленниците и славяните.
Омуртаг сключва 30-годишен мирен договор с Византия. Този договор, скрепен с тържествени клетви и сложни ритуали, дава на България възможност да се обърне навътре, да се консолидира и да се излекува от раните на войната.
Но мирът не гарантира спокойствие. Омуртаг провежда жестока политика срещу християните – не от религиозна омраза, а от страх, че новата вяра ще разруши устоите на държавата. Гоненията са жестоки, а разделението между прабългари и славяни се задълбочава. В същото време, на северозапад, славянските племена се опитват да се откъснат от България и да се присъединят към Франкската империя. Омуртаг първо опитва с дипломация, после с меч. Войските му потушават бунтовете, а държавата оцелява. Но на каква цена? Колко кръв, колко сълзи, колко разбити съдби стоят зад тази стабилност? И колко трайна е стабилността, когато брат убива брата заради вярата?
Какво остава, когато всичко свърши?
Днес, когато се разхождаме из руините на Плиска или стоим пред колоната в „Св. Четиридесет мъченици“, можем ли да усетим тежестта на времето? Можем ли да си представим страха, надеждата, болката и гордостта на онези, които са живели тогава? Можем ли да разберем защо един владетел, който е имал всичко, избира да ни остави не злато, не мечове, а думи, издълбани в камък?
Омуртаг ни казва: „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда.“ Това е истина, която не може да бъде оспорена. Но той добавя нещо още по-важно: „Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил.“ Това е зов към паметта, към отговорността, към съзнанието, че ние сме част от нещо по-голямо от самите себе си.
Държавата – това е домът, който строим за онези, които ще дойдат след нас. Това е мостът между миналото и бъдещето. Това е заветът, който не може да бъде изтрит от времето.
Но дали сме достойни за този завет? Дали днес, когато се лутаме между забрава и безразличие, между митове и истини, между страх и надежда, можем да кажем, че държавата, която сме наследили, е по-силна, по-справедлива, по-човечна? Замисляме ли се, че всичко, което имаме, е плод на нечия жертва, на нечий труд и на нечия мечта?
Омуртаг – човекът, който надживя смъртта
Историята обича да превръща владетелите в митове, да ги облича в легенди, да ги прави по-големи от живота. Но Омуртаг не е бил бог, не е бил безгрешен, не е бил вечен. Той е бил човек – със своите страхове, своите амбиции и своите грешки. Със жестокостта към християните и славяните. С греха да отстрани първородния си син Енравота от престола и да зарази малкия си син Маламир с омраза към Христа. Омраза толкова силна, че да накара Маламир да убие брат си Енравота, защото отказва да се отрече от християнството. И с най-човешкото желание, издялано в камъка: “Нека Бог да го удостои да преживее сто години”.
Но въпреки грешките и греховете си, Омуртаг е разбрал нещо, което малцина разбират: че истинската вечност не е в славата, а в делото; не е в живота, а в държавата; не е в човека, а в паметта.
И затова, когато днес четем думите му, трябва да се запитаме: Какво ще оставим след себе си? Ще бъдем ли достойни за паметта на онези, които са строили преди нас? Ще можем ли да кажем, че сме живели така, че държавата да остане?
Истината е проста, но тежка: човек, макар и добре да живее, умира. Но държавата… държавата остава. И тя е нашата отговорност.
