Представете си нощта над Плиска – тежка, гъста, сякаш самият въздух е натежал от страх и предчувствие. Във въздуха витае нещо повече от дим от огньове и мирис на коне – витае усещането, че една епоха умира, а друга се ражда в болка. Това е България през 830-те години – държава, разкъсвана между древните си корени и новите ветрове на промяна, които идват от юг и запад. В центъра на тази буря стои хан Маламир – човекът, който ще остане в историята не с победи, а с трагедията на един братски разрив и с кървавата сянка, която хвърля върху християнското бъдеще на народа си.
Кръв и вяра: драмата на братята
Маламир е най-малкият син на Омуртаг – великия строител, чийто надпис „Човек и добре да живее, умира и друг се ражда“ още отеква от руините на Плиска. Но ако Омуртаг е бил прагматик, строител и дипломат, Маламир наследява един свят, в който компромисите вече не са възможни. България е разкъсвана между прабългарската аристокрация, вярна на Тангра, и славянското мнозинство, което все по-често поглежда към християнството като към спасение и идентичност.
В този преломен момент се разиграва една от най-драматичните сцени в българската история – екзекуцията на Енравота, по-големия брат на Маламир. Енравота, наричан още Воин, е първият български християнски мъченик. Той отказва да се отрече от новата си вяра, въпреки заплахите и увещанията на брат си. Маламир, притиснат от боилите и от страха, че християнството ще разруши устоите на държавата, взема съдбоносното решение и изпраща брат си на смърт.
Това не е просто братска драма. Това е сблъсък на две епохи, на две вери, на две Българии. В летописите четем:
Известно е, че след като брат му Енравота отказва да се отрече от християнството, Маламир го изпраща на смърт.
История на България, Издателство на БАН, 1982 г.
Това решение хвърля дълга сянка върху управлението на Маламир. Той остава в българската история като владетелят, който не успява да види, че вярата не може да бъде убита с меч.
карта от istoria.bg
Война, строежи и страх: България между Византия и бъдещето
Маламир не е само фанатичен езичник. Той е и продължител на строителната политика на баща си – по негово време е завършено водоснабдяването на Плиска, а Пловдив е присъединен към българските земи. Но тези успехи са засенчени от войната с Византия. Император Теофил не пропуска възможността да използва вътрешните разломи в България. Войната избухва, а Маламир е принуден да брани границите на държавата, докато отвътре тя се разпада по шевовете на етническото и религиозното напрежение.
Външната политика на Маламир е опит за баланс – той търси добри отношения с Франкската империя, но не може да избегне сблъсъка с Византия. Присъединяването на Пловдив към българското царство е успех, но цената е висока – още повече славяни попадат под властта на прабългарската аристокрация, а религиозното напрежение се изостря.
В този период България е като буре с барут – всяка искра може да я взриви. А искрата идва не отвън, а отвътре – от сърцето на самата династия.
Последствията от едно убийство: разломът, който не може да се заличи
Убийството на Енравота не е просто лична трагедия. То е символ на невъзможността на старата власт да разбере новите реалности. Антихристиянската политика на Маламир задълбочава разделението между прабългари и славяни. В изворите четем:
Премахването на външните различия обаче не било достатъчно. След гоненията на християните (сиреч – на славяните) от Омуртаг и Маламир двата народа били съвсем разединени – Борис затова губел битките: тръгнат ли прабългарите срещу врага – славяните кръстосвали ръце и гледали сеир, влязат ли славяните в бой – прабългарите гледали сеир. Трябвало да се заличат по-важните – вътрешните, сиреч духовните, различия между двата народа, а духовните различия се изразявали от различните им религии.
Стефан Цанев: Български хроники
Тази политика има и династични последици. Маламир умира млад, без да остави потомство. Престолът преминава към Пресиян, сина на брат му Звиница. Това е знак за криза в династията – пряката линия е прекъсната, а държавата е разкъсвана от вътрешни борби.
Но най-голямата последица е духовна. България става все по-разединена и неспособна да се обедини около обща вяра и идентичност. Това ще се промени едва при Борис I-Михаил, когато християнството става държавна религия и двата народа – прабългари и славяни – най-сетне намират общ език.
Сянката на братоубийството
Днес често се говори за Маламир като за човек, който е бил просто жертва на времето си. Но нека не се заблуждаваме – решенията, които взема, са съзнателни и съдбоносни. Можеше ли да постъпи различно? Можеше ли да види, че бъдещето принадлежи на тези, които умеят да се променят? Историята не дава лесни отговори, но ни оставя уроци.
Маламир е трагичен герой – човек, който се опитва да спре времето, но сам става негова жертва. Той е последният защитник на един свят, който вече е обречен. В неговата сянка се ражда нова България – християнска, обединена, но и белязана от болката на разлома.
И ако днес, повече от 1100 години по-късно, се питаме защо България е такава, каквато е – разкъсвана между Изтока и Запада, между старото и новото, между традицията и промяната – нека си спомним за Маламир. Защото в неговата история е закодирана част от душата на цял един народ. Част, която Борис I се опитва да изреже с меч, но която и до днес е жива и която също като Маламир, е готова да убие бъдещето, за да запази миналото.
▶️ Хан Пресиян: завоевателят, който изтриха от учебниците
◀️ Омуртаг: вечният надпис, смъртта и държавата – откровението зад камъка
Използвани източници:
- „История на България.“, Издателство на БАН, 1982 г.
- Стефан Цанев, „Български хроники“, том 1
- Йордан Андреев, „Българските ханове и царе VII-XIV век“, Държавно издателство „Д-р Петър Берон“, 1988 г.
- Маламир – Уикипедия
