В българската историческа памет често се възхищаваме на героите с мечове, на царе и войводи, които са бранили земята ни с кръв и стомана. Но има един владетел, чиято най-голяма победа не е извоювана на бойното поле, а в тъмните коридори на дипломацията, в мълчаливите килии на книжовните школи и в сърцата на един народ, който за първи път проговаря с Бога на своя език. Това е Борис I – князът, който превърна България в духовна империя и даде на света кирилицата.
Днес, когато се гордеем, че кирилицата е третата официална азбука на Европейския съюз, рядко се замисляме колко драматична, рискована и гениална е била битката за независима българска църква и писменост. Защо Борис I не се задоволи с формална християнизация? Какво го накара да се изправи срещу Византия и Рим, да жертва старите боляри, да приеме учениците на Кирил и Методий и да наложи славянския език като официален? И защо тази негова победа е по-значима от всяка военна слава?
Дипломатически шедьовър: как се печели църква без война
В средата на IX век България е могъща, но уязвима. Византия и Франкската империя са в постоянна борба за влияние, а езическа България е трън в очите на християнска Европа. Борис I разбира, че ако иска да запази държавата си, трябва да я модернизира и интегрира в християнския свят. Но той не иска да бъде васал – нито на Константинопол, нито на Рим.
Покръстването през 864 г. е само началото. Истинската битка започва след това – за църковна независимост. Борис иска българска църква, ръководена от българи, с български език и книжнина. Но патриарх Фотий от Константинопол му отговаря с дълги, уклончиви писма, в които обещаната независимост се отлага безкрайно:
Скърцайки зъби, Борис за трети път се обърнал към патриарх Фотий с въпроса: какво става с обещаната му независима българска църква и с българския патриарх? Вместо отговор получил от Фотий едно предълго писмо, което започвало така: Колкото пъти получим въжделените и обични писма от духовния син на нашия свят император – поставения от Бога владетел на България, всякога се възпламеняваме духом и се възбуждаме да прославяме Всеблагия Бог и Спасителя наш не само… За обещаната независ има българска църква и за български патриарх нямало нито дума.Стефан Цанев: Български Хроники
Разочарован, Борис се обръща към папата в Рим, изпраща 106 въпроса за устройството на църквата и настоява за български патриарх. Папата отговаря уклончиво – за вас сега е по-прилично да искате не патриарх, а епископ или архиепископ. Когато Борис настоява архиепископът да е българин, папата отказва. Така Борис разбира, че и Рим, и Константинопол искат не съюзник, а подчинен.
Борис не се предава – връща се към Византия, лавира между двете църкви, докато накрая, през 870 г., на събора в Константинопол, България успява да скара римляните и византийците и като компромис получава автокефалия – първата независима славянска църква в света. Това не е просто победа – това е геополитически шедьовър. Борис печели църковна независимост едновременно от Рим и от Византия без да вдига меч. Само с ум, търпение и безмилостна последователност.
Борис надиграва дипломатически и патриарх Фотий (ляво) и папа Николай I Велики (дясно)
Азбуката като оръжие: как Борис превърна езика в щит
Но Борис знае, че църквата без език е празна черупка. Докато в храмовете се проповядва на гръцки, а в държавата се пише на чужда азбука, България ще остане в сянката на Византия. Тогава съдбата му поднася неочакван подарък: прогонените ученици на Кирил и Методий – Климент, Наум, Ангеларий, Горазд, Сава и Лаврентий – пристигат в Плиска, търсейки убежище.
Борис ги посреща с ликуване. По цели нощи беседва с тях, обсъжда бъдещето на народа си. Те носят със себе си глаголицата – първата славянска азбука, и жаждата да превеждат светите книги на езика на народа. Под негово покровителство Климент, Наум и Ангеларий основават Преславската и Охридската книжовна школа. Там се създава кирилицата – азбуката, която ще промени съдбата на милиони.
През 893 г. след като сваля сина си Владимир и възкачва Симеон, Борис тържествено обявява славянския език за официален в държавата, църквата и училищата. Това е третият и най-решителен удар срещу старото болярство и гръцкото влияние. България става първата държава, която нарушава светото триезичие (латински, гръцки, еврейски) и доказва, че всеки народ има право да говори с Бога на своя език.
Защо делото на Борис I е по-голямо от всяка военна победа
Често се повтаря митът, че Борис приел християнството само от страх или за да се хареса на Европа. Истината е далеч по-дълбока. Борис е стратег, който разбира, че независимостта не се постига само с оръжие, а с култура, език и духовност. Той не се задоволява с формална независима църква, а настоява за истинска българска църква, с български език и български свещеници.
Последствията са колосални. България става духовен и културен център на славянския свят. Кирилицата се разпространява в Русия, Сърбия, Влашко, Молдова, а по-късно и в Азия. Българската църква става гарант за националната ни идентичност и самостоятелност. България полага основите на славянската цивилизация – четвъртата по разпространение в света след латинската, китайската и арабската.
Как делото на Борис I променя света и до днес
Днес, когато пишем, четем и пеем на кирилица, когато празнуваме 24 май като Ден на българската просвета и култура, рядко си даваме сметка, че всичко това започва с един човек, който е разбрал нещо просто, но гениално: истинската независимост не се извоюва с меч, а с дух.
Делото на Борис I създава условия за Златния век на българската култура. В Преславската и Охридската школа се създава кирилицата, старобългарският става общия език на цяла Източна Европа, а България – родното място на писмеността, на която днес пишат над 250 милиона души.
Но най-важното е друго: Борис I показва, че дори малка държава може да победи империи, ако има визия, воля и смелост да избере своя път. Той разбива мита, че сме били винаги жертва на чужди сили. Напротив – в най-тъмния час, България става светлина за цял един свят.
Днес често чуваме, че кирилицата е руска или македонска азбука, че християнството ни е „подарено“ от Византия или Рим. Истината е, че и двете са български победи.
Победи извоювани с кръвта на 52 избити болярски рода.
Победи постигнати с дързостта да се изправиш срещу треизичната догма и да поискаш независима църква равна на Константинопол и Рим.
Победи изстрадани с твърдостта да ослепиш и свалиш от престола собствения си първороден син.
Борис I не просто приема чужда вяра и писменост – той ги превръща в оръжие на българската независимост.
И когато следващия път напишете дума на кирилица, спомнете си, че това е плодът на една бляскава българска геополитическа победа – победа на перото над меча, на духа над силата, на Борис I над вековете.
