България в края на IX век е земя, където древните богове още шепнат в горите, а новата вяра строи каменни храмове по хълмовете. Представете си един народ, разкъсан между миналото и бъдещето, между кръвта на предците и кръста на новата епоха. В този бурен исторически миг, на престола сяда Владимир Расате – синът на великия Борис I, човекът, който е покръстил България и е променил съдбата ѝ завинаги. Но какво се случва, когато синът реши да обърне колелото на историята назад? Когато последният вик на старата вяра разтърси държавата до основи?
Това не е просто разказ за един бунт. Това е история за сблъсъка между баща и син, между езичество и християнство, между свободата на духа и държавната необходимост. Това е историята на Владимир Расате – последният хан, който се осмели да тръгне срещу течението на времето.
Сянката на Борис и тежестта на короната
Когато Борис I се оттегля в манастир, България вече е преживяла едно от най-драматичните си преобразявания – покръстването. Християнството е новата държавна религия, а старата вяра – тангризмът, с неговите жреци, ритуали и древни символи – е изтласкана в периферията на обществото. 52 болярски рода са избити до девето коляно. Но дали един народ може да забрави боговете си за едно поколение? Дали болярите, които са израснали с древните обреди, могат да приемат новата вяра без съпротива?
Владимир Расате, първородният син на Борис, поема властта през 889 г. Той е израснал в сянката на баща си, но носи в себе си нещо диво, нещо, което не се побира в рамките на новата религия. Владимир-Расате, който е езичник, решава да премахне християнството и да върне езичеството. Но защо? Дали е бил просто носталгик по миналото, или е бил водач на цяла фракция, която се страхува от нарастващото византийско влияние чрез християнството?
Съвременните историци спорят. Едни виждат в него българския Юлиан Отстъпник – човек, който се опитва да спаси националната идентичност от размиване във византийската културна вълна. Други го описват като неумел политик, който не разбира новите реалности. Но едно е сигурно – Владимир не е бил сам. В двора, сред болярите, сред народа, още тлее огънят на старата вяра.
Последният вик: когато храмовете падат, а боговете се връщат
Бунтът на Владимир не е просто политически акт – той е ритуал, жертвоприношение, отчаян опит да се върне времето назад. В тронната зала, пред великите боили, Владимир се отрича от християнското си име и заповядва да го наричат с езическото му име – хан Расате. Това не е просто символика – това е открито предизвикателство към делото на баща му, към новата държавна идеология.
Владимир заповядва разрушаването на християнските храмове, преследва свещениците, а архиепископът е подложен на гонение. В някои градове избухват пожари, а в селата старите ритуали се връщат с нова сила. Народът е разкъсан – едни тайно подкрепят бунта, други се страхуват от гнева на новия Бог. Болярите мълчат, но в очите им гори въпросът: дали не е време да върнат старите богове?
Но този бунт не е просто носталгия. Това е отчаян опит да се спре византийското влияние, което идва с християнството – нови обичаи, нов език, нови закони. За мнозина това е предателство към предците, към хан Аспарух, към Крум и Омуртаг. За други – това е единственият път към оцеляване в един свят, където Византия е велика сила, а България трябва да избира между изолация и интеграция.
Разплата: завръщането на Борис и раждането на нова България
Но историята не прощава на онези, които се опитват да обърнат колелото ѝ. Когато Борис научава за бунта на сина си, той напуска манастира – един от малкото случаи в европейската история, когато владетел се връща от уединение, за да спаси делото си. Борис действа с твърдост, която граничи с жестокост. Той сваля Владимир от престола, ослепява го и го хвърля в тъмница. Това е не просто наказание – това е жертвоприношение на първородния син в името на бъдещето.
Следва народен събор през 893 година – събитие, което променя съдбата на България завинаги. На този събор Борис обявява, че новият княз ще бъде Симеон – по-малкият му син, обучен в Магнаурската школа в Константинопол, човек на новата епоха. Столицата се премества от Плиска в Преслав – символичен акт, който бележи края на старата България и началото на Златния век.
Политическите последици са драматични. С възкачването на Симеон започва най-големият културен и държавен възход в българската история. Християнството се затвърждава като официална религия, а Преславската книжовна школа става център на славянската писменост и култура. Но на каква цена? Колко кръв, колко сълзи, колко разбити съдби стоят зад този възход?
Митове, истини и уроци за днешния ден
Днес, повече от хилядолетие по-късно, бунтът на Владимир Расате продължава да вълнува историци, писатели и обикновени хора. За едни той е последният защитник на българската идентичност, за други – опасен реакционер, който е можел да хвърли държавата в хаос. Истината, както винаги, е по-сложна.
Съвременната историография предлага различни тълкувания. Някои учени виждат в бунта на Владимир не просто религиозен конфликт, а сблъсък на цивилизации – между Изтока и Запада, между традицията и модерността. Други подчертават, че без твърдата ръка на Борис и Симеон, България е можела да се разпадне под натиска на външни и вътрешни врагове.
Но нека си зададем въпроса: Дали бунтът на Владимир Расате е бил неизбежен? Дали един народ може да забрави боговете си за едно поколение? Или всяка промяна, колкото и да е необходима, оставя след себе си рани, които кървят с векове?
Историята ни учи, че всяка голяма промяна идва с цена. Че зад всеки Златен век стоят сенките на онези, които са се борили – и загубили – своята истина. Че последният вик на старата вяра не е просто ехо от миналото, а предупреждение към бъдещето: не забравяйте корените си.
Владимир Расате остава в историята като трагичен герой – човек, който се опитва да спре времето, но е пометен от бурята на новата епоха. Неговият бунт е последният вик на старата вяра – вик, който още отеква в българската душа. Вик, който вкопчил се във величието на миналото, проклина несигурността на бъдещето.
▶️ Симеон Велики: Златният век на духа или кървавият век на меча?
◀️ Кирил и Методий и счупването на триезичната догма: Българският подвиг, който промени Европа
Използвани източници:
- Владимир Расате – Уикипедия
- Български хроники, том 1, Стефан Цанев
- История на България, БАН 1982
