В българската историческа памет името на цар Симеон Велики звучи като гръм от славно минало. За едни той е бащата на Златния век, за други – безмилостен военен авантюрист, чиято амбиция изтощава народа и държавата. Но кой беше всъщност Симеон Велики? Дали неговото управление е върховен апогей на българската култура или трагичен пример за това как мечтата за империя може да се превърне в национална катастрофа? Днес, когато улици, училища и дори цели квартали носят неговото име, е време да погледнем отвъд мита и да потърсим истината – с цялата ѝ сложност, величие и болка.
Преслав – столица на духа или паметник на амбицията?
Когато Симеон се възкачва на престола през 893 г., България вече е преживяла драматични промени. Покръстването при Борис I е създало нова идентичност, а учениците на Кирил и Методий са превърнали страната в убежище на славянската писменост. Но Симеон не се задоволява с наследеното. Той мечтае за нещо повече – за държава, която да съперничи на Византия не само с меч, но и с перо.
В Преслав, новата столица, се ражда не просто административен център, а истински културен феномен. Преславската книжовна школа се превръща в „Магнаурската академия на славянството“, където се създава кирилицата, превеждат се библейски и богословски текстове, пишат се оригинални произведения. Йоан Екзарх, Константин Преславски, Черноризец Храбър – това са имената, които и днес вдъхновяват всеки, който държи на българската духовност.
Когато някой обикновен и беден човек и при това чужденец, идвайки отдалеч, стигне до портите на царския двор, още щом го зърне, започва да се учудва и изпълнен с възхита, пристъпва към вратите и моли да го пуснат. И като влезе вътре, той вижда да се издигат къщи от двете страни, украсени с камък и дърво и целите изписани. А като влезе в самия дворец и съзре високите палати и църквите, украсени необикновено красиво с камък и дърво и различни краски, а отвътре с мрамор и бронз, сребро и злато, той няма да знае с какво да ги сравни, защото в своята родина този бедняк не е виждал такова нещо освен сламените колиби. И той ще се учудва и ще изглежда, че сякаш си е изгубил ума.
Йоан Екзарх
Това не е просто описание на архитектурно чудо – това е свидетелство за самочувствието на един народ, който за първи път се чувства равен на „вечния град“ Константинопол. Преслав става символ на българската културна мисия – тук се създава книжнина, която ще даде писменост и идентичност на цели народи от Киев до Охрид.
Но дали този разцвет е плод на мир и стабилност? Или е купен с цената на безкрайни войни, страдания и кръв?
Мечът на Симеон
Историята на Симеон Велики не може да бъде разказана без неговите войни. Още в първите години на управлението си той влиза в конфликт с Византия – поводът е икономически, но резултатът е кървав. Византийците преместват българското тържище от Константинопол в Солун и облагат стоките с тежки данъци. Българските търговци търсят помощ от царя, а той, вместо да се ограничи с дипломатически протест, избира меча.
Така започва поредица от войни, които ще продължат почти до края на живота му. Победите са впечатляващи – битката при Булгарофигон (896), където византийската армия е разгромена; битката при Ахелой (917), една от най-големите в европейското Средновековие, където според арабски източници загиват десетки хиляди. Десетилетия след битката при Ахелой, Лъв Дякон пише, че „още могат да се видят купища кости при река Ахелой, където тогава позорно била посечена войската на ромеите“. България достига най-голямото си териториално разширение – от Карпатите до Пелопонес, от Черно до Адриатическо море.
Но каква е цената на тази слава? Част от историците смятат, че непрекъснатите войни изтощават България, а народът започва да негодува. В един от документите четем:
Заедно със сърбите въстанали и много българи, намразили войнолюбивия устрем на Симеон, или казано по-просто: на народа му дошло до гуша от непрестанните 14-годишни войни.
Дори съвременници като патриарх Николай Мистик пишат сърцераздирателни писма до Симеон, опитвайки се да го разубедят от нови военни действия. Но царят е непреклонен – неговата мечта е не просто да победи Византия, а да седне на византийския трон в Константинопол. Той се стреми към титлата василевс на българи и ромеи, към създаването на българо-византийска империя.
Тук се крие и трагедията на неговото управление. Защото, както пише кремонският епископ Лиудпранд:
Вторачен в своята химера – Константинопол, Симеон не виждаше или не искаше да види, че България бе достигнала гигантски размери: простираше се от Карпатите до Пелопонес и от Черно море до Адриатика.
Вместо да се задоволи с постигнатото, Симеон продължава да воюва – и така, докато държавата се изтощава, а народът започва да страда.
Историята на всички битки и завоевания на Симеон можете да гледате тук:
Културен апогей или предвестник на разруха?
Днес често се говори за Златния век като за време на хармония между меч и перо, между сила и дух. Но дали това е истина? Историческите извори са категорични: културният разцвет на България при Симеон е неоспорим. Кирилицата, създадена в Преславската школа, се превръща в официална писменост на България и се разпространява в целия славянски свят. Превеждат се Библията, богословски и философски трактати, създават се оригинални произведения като За буквите на Черноризец Храбър, Шестоднев на Йоан Екзарх, Учително евангелие на Константин Преславски.
Но този разцвет е съпътстван от демографски и икономически проблеми. Войните водят до загуба на население, до вътрешно недоволство и дори до въстания. След смъртта на Симеон държавата е отслабена, а неговият син Петър I вече не може да се противопостави на по-богатата и по-населена Византия. Част от историците смятат, че многобройните войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при наследниците на Петър I държавата губи съпротивителните си сили и става лесна плячка на враговете. Това е горчивата истина зад блясъка на Златния век – културният апогей е купен с цената на бъдещата слабост.
Легенда, урок и предупреждение
Картата на България от 927 година и мечтата за “България на три морета” все още палят въображението на много наши съвременници.
карта от istoria.bg
Как да оценим днес царуването на Симеон Велики? Да, той е владетелят, който превръща България в културен и политически гигант. Да, неговото име е символ на национална гордост и самочувствие.
Но той е и човекът, чиято неудържима амбиция води до изтощение, страдание и в крайна сметка – до залеза на първото българско царство при внуците му Борис II и Роман. Със смъртта на внуците на Симеон загива и най-великата българска династия – рода Дуло, който основава и управлява България от времето на хан Аспарух.
Днес, когато се възхищаваме на Златния век, не бива да забравяме и неговата цена. Историята на Симеон Велики е урок – за силата на духа, но и за опасностите на безмерната амбиция. Тя е предупреждение, че всяка империя, изградена върху мечта за величие, рано или късно се сблъсква с границите на човешките възможности и с болката на народа си.
Симеон победи враговете си, но не надви самия себе си. Остави държава с огромна територия — и изтощен народ. Подари ни 35 години величие и гордост, но и бъдеща разруха и 167 години мрак. Защото няма златен век, който да не остави след себе си и кървав залез. И защото и най-славният владетел е само увод към това, което идва след него.
