В българската историческа памет цар Петър I често стои в сянката на баща си – Симеон Велики, „царят на златния век“. За едни Петър е „слабият владетел“, за други – светецът, който предпочете молитвата пред меча. Но нека се запитаме: възможно ли е един владетел, управлявал цели 42 години – най-дългият период на стабилност в средновековната ни история – да е бил просто безволев и пасивен? Или пък неговият „мир на всяка цена“ е бил сложен, трагичен избор, който е наложен от изтощението на България от безкрайните войни на Симеон?
Времето на Петър I (927–969) е белязано от парадокси: външно спокойствие, но вътрешно напрежение; духовен разцвет, но социална ерозия. Това е епохата, в която България получава международно признание, но и епохата, в която се ражда богомилството – най-голямата духовна революция на Балканите. Как се стига дотук? И какво ни казва тази история за цената на мира, компромиса и истинската сила на един владетел?
Дипломация вместо меч: Петър I и Византия
След смъртта на Симеон Велики, България е изтощена от войни, а хазната – опразнена. Петър I наследява държава, която е на върха на могъществото си, но и на ръба на изтощението. Вместо да продължи с меча, Петър избира пътя на дипломацията. През 927 г. той сключва мир с Византия – мир, който ще продължи повече от четири десетилетия. Това не е просто договор, а дипломатически триумф: Византия признава царската титла на Петър и издига Българската църква до патриаршески ранг – нещо невиждано дотогава.
За разлика от баща си Симеон I, който избира пътя на противопоставяне с Византия и се самообявява за „цар на българи и гърци“, Петър търси разбирателство с южната си съседка. С мира от 927 г. Византия признава Петър за цар и дори му дава за съпруга Мария Лакапина – близка сродница на императора. Такова събитие е без аналог в дотогавашната българска история.
Стефан Цанев: Български Хроники
Този мир обаче има своята цена. Българската аристокрация, свикнала с военни победи и плячка, е недоволна. Вътрешни бунтове разтърсват държавата – първо братът на Петър, Иван, а после и Михаил, първородният син на Симеон, се опитват да го свалят. Петър успява да потуши тези бунтове, но недоволството тлее. В същото време маджарите и печенегите нахлуват от север, а сърбите възстановяват автономията си. Петър реагира не с меч, а с договори и компромиси – стратегия, която осигурява мир, но и поражда усещане за слабост.
Богомилите: бунтът на духа срещу разкоша и лицемерието
Докато царят се опитва да запази външния мир, вътре в държавата се заражда буря, която ще разтърси не само България, но и цяла Европа. В средата на X век се появява богомилството – движение, което отрича богатството, властта и лицемерието на официалната църква и държава. В центъра на тази духовна революция стои поп Богомил, който проповядва, че истинската вяра е в скромността, любовта и отказа от материалното.
В държавата си той (Петър) имал по-страшен враг: богомилите. За богомилите се казва: ‘хрисимият цар Петър си мислел, както и мнозина наши съвременници, че причина за рухването на държавата му са тези страшни еретици, ‘които като хищни вълци разхищавали Христовото стадо’… Но въпросът за причинно-следствената връзка между разрухата на държавата и богомилството остава отворен: богомилството ли е покварило и разрушило държавата – или разрухата и покварата на държавата са родили богомилството?
Синодик на цар Борил, 1211 г.
Богомилство е не просто религиозна ерес – то е социален протест срещу тежките данъци, разкоша на църквата и безразличието на властта към бедните. То е вик на отчаяние и надежда, който ще намери отзвук чак във Франция и Италия, където катарите ще възприемат богомилските идеи.
Петър I реагира с църковни събори и анатеми, но не предприема масови гонения. Може би осъзнава, че твърдата ръка ще разруши крехкия мир. Може би се страхува, че гоненията ще отслабят още повече държавата. Или просто вярва, че истинската борба е духовна, а не с меч и огън.
Светец или слабак? Митове, истини и историческа справедливост
Дълго време българските историци, особено под влиянието на Васил Златарски, рисуват Петър I като слаб и безволев цар, отдаден на църквата и неспособен да защити държавата. Но съвременните историци все по-често ревизират тази представа. Какво означава да управляваш 42 години без война? Какво означава да извоюваш международно признание за държавата и църквата си? И не е ли по-трудно да запазиш мира, отколкото да го разрушиш?
Петър не само че не толерира нарастването на църковното земеделие, но предпочита да насърчава създаването на малки и средни по големина манастири… Реакцията на цар Петър към тези вътрешни проблеми и бунтове е по-скоро пасивна и дипломатична, отколкото военна. Както се отбелязва: ‘Цар Петър дори не се опитал да ги спре. Той бил набожен човек, мразел войните и кръвопролитията, грижел се, както казва един наш летописец, за небесното царство повече, отколкото за земното си царство.
Пламен Павлов: Векът на Самуил
Истината е, че Петър I е трагичен герой – човек, който избира мира, когато всички около него искат война. Човек, който се опитва да бъде християнски владетел в свят, в който мечът е по-уважаван от молитвата. Човек, който разбира, че истинската сила не е в насилието, а в търпението и компромиса.
Но този избор има своята цена. В края на управлението на Петър територията, завещана от баща му Симеон, е запазена. Но облаците на хоризонта започват да се сгъстяват – вътрешно от бунтове и ереси, външно от нови врагове. След 40 години мир, българската войска е отслабена. Когато през 968 г. киевският княз Светослав нахлува в българските земи, подстрекаван от Византия, Петър получава апоплектичен удар и умира. С него умира и илюзията за вечен мир и започва разпада на Българската Империя на цар Симеон.
България 967 г. (в края на царуването на цар Петър I)
България 983 г. (16 години по-късно)
карти от istoria.bg
България 1018 г.
Карта няма, защото няма България. До 1185 година.
Кога компромисът е доблест, а кога – предателство?
Днес, когато гледаме назад към „тихия век“ на Петър I, трябва да се запитаме: възможно ли е да има мир на всяка цена? Дали компромисът е слабост, или е най-висшата форма на държавническа мъдрост? И не е ли по-лесно да осъдиш един владетел за това, че не е бил „герой“, отколкото да разбереш тежестта на избора му?
Петър I не е нито слабак, нито светец – той е човек, разкъсван между меча на баща си и кръста на вярата си. Той е владетел, който разбира, че истинската битка не е само на бойното поле, а и в душите на хората. И може би именно затова неговото време е едновременно най-мирното и най-бурното в нашата история.
Днес, когато светът отново е разкъсван между война и мир, компромис и твърдост, историята на Петър I ни напомня, че няма лесни отговори. Че понякога най-трудното е да устоиш на изкушението на силата и да избереш пътя на разума. Но и че цената на мира понякога е по-висока от цената на войната.
▶️ Богомилите: българите, които първи в Европа прочетоха Библията със свои очи
◀️ Симеон Велики: Златният век на духа или кървавият век на меча?
Използвани източници:
- „Български хроники“, том 2, Стефан Цанев
- Синодик на цар Борил, 1211 г.
- Пламен Павлов, „Векът на Самуил“
- Петър I (България) – Уикипедия
