Когато короната тежи повече от живота
Представете си нощта, в която Преслав гори. Димът се стеле над руините на някогашната столица, а в сенките на опожарените улици се прокрадва страхът – не само от византийския меч, но и от предателството, което идва отвътре. България е на колене, а съдбата на рода Дуло – династията, дала на Европа царе като Крум, Омуртаг, Симеон и Петър – виси на косъм. В центъра на тази буря стои Борис II Роман – цар по рождение, заложник по съдба, трагичен герой по волята на историята.
Но как се стигна дотук? Какво означава да си последният носител на една корона, когато цял народ чака чудо, а вместо това получава унижение? И защо краят на Борис II не е просто личнa трагедия, а символичен залез на цяла епоха?
България, разкъсвана от външни и вътрешни врагове
Византийските хроники и българските летописи са единодушни: през 968 г. княз Светослав I Киевски, подтикнат от византийския император Никифор II Фока, нахлува в България. Това не е просто поредното нашествие – това е добре планиран удар, целящ да отслаби България и да я превърне в разменна монета между двете империи. Ударът е добре планиран: Светослав нахлува в североизточна България с голяма армия и успява да превземе множество крепости и част от Дунавската равнина.
Новината за пораженията и руската инвазия дълбоко покрусява Петър I. Според византийските хронисти, това му причинява удар (инсулт), от който здравето му рязко се влошава и Петър I се оттегля от престола и отива в манастир, където умира два месеца по-късно. Управлението преминава към сина му Борис II.
Малко след това, Светослав успява да превземе Преслав, а Борис II и брат му Роман попадат в плен. България е разпъната между руската алчност и византийската коварност.
Борис II става цар на българите в много сложна обстановка. От север нахлуват русите. Българи и руси се сблъскват при Преслав. Българите първоначално имат надмощие, но русите успяват да надвият. Цар Борис и брат му Роман отново стават пленници – този път на Светослав. Впоследствие княз Светослав превзема и Пловдив.
Стефан Цанев: Български хроники
Така от първия момент на възкачването си на престола, Борис II е цар само по име. Реалната власт е в ръцете на чужди армии, а съдбата на България се решава в чужди дворове. Византия, която първоначално използва Русия като таран срещу България, скоро разбира, че Светослав е твърде амбициозен и неудобен съюзник. Когато русите отказват да напуснат българските земи, византийският император Йоан I Цимисхий решава да действа.
Унижението на царя: когато короната пада в прахта на Константинопол
През 971 г. византийската армия, водена лично от Йоан Цимисхий, обсажда Преслав. След тежки боеве градът пада, а Борис II е “освободен” от руски плен и отведен в Константинопол.
След превземането на Преслав, Борис II е пленен и отведен в Константинопол. Там, на форума Августеон, пред очите на тълпата, се разиграва сцена, която ще остане завинаги в българската историческа памет:
След това излезе на форума Августеон, където на доведения там български цар Борис II заповяда да свали от себе си пред очите на гражданите знаковете на българската царска власт.
из Първия Симеонов сборник
Това не е просто ритуал. Това е публично унижение, символичен край на българската държавност в източните земи. В този миг, пред очите на византийската тълпа, пада не само една корона, а и цяла епоха. Защо византийците се нуждаят от такъв спектакъл? Защото историята се пише не само с меч, но и с театър – и най-голямата победа е тази, която унищожава не само тялото, но и духа на врага.
3D реконструкция на форума Августеон пред църквата Света София в Константинопол
Византийско-руският заговор срещу България е пример за циничната политика на епохата. Византия първо използва Русия, после я предава, а накрая се обръща срещу самата България. Светослав, който мечтае за собствено царство на Балканите, е разбит и принуден да се оттегли. България обаче плаща най-високата цена – столицата е опожарена, а хиляди българи са избити или поробени.
Бягството, смъртта и залезa на рода Дуло
Често се твърди, че България просто капитулира пред византийската мощ. Истината е далеч по-сложна. В онези години България е разкъсвана от вътрешни борби, а болярите в западните и югозападните земи отказват да признаят византийската власт дори след пленяването на Борис II. Именно там, в сянката на Родопите и Пирин, се заражда новата съпротива, водена от синовете на управителя на Сердика комит Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил.
Прз 977 година Борис II и брат му Роман успяват да избягат от византийски плен. Но съдбата е безмилостна. На границата, облечен във византийски дрехи, Борис II е убит по погрешка от български граничар, който го взема за враг. Само Роман оцелява, за да бъде признат за цар от Самуил – но вече без реална власт, без възможност за наследници (Роман е скопен във Византия), без бъдеще за рода Дуло.
Това е моментът, в който историята се превръща в трагедия. Родът Дуло, основал и управлявал България от Аспарух, завършва с Борис II и Роман – двама братя, превърнати в пионки на чужди сили, жертви на собствената си съдба и на безмилостната логика на историята.
Самуил и братята му: последната искра на българската държавност
Но историята не свършва тук. В най-мрачния час, когато всичко изглежда загубено, се появява нова сила – Самуил и братята му. Те приемат Роман за титулярен цар, но реалната власт е в ръцете на Самуил. Това не е просто узурпация – това е отчаян опит да се съхрани българската държавност, да се обединят разпокъсаните земи и да се даде нова надежда на народа.
Съвременните историци са единодушни: преходът към властта на Самуил е възприеман като легитимен и необходим. Самуил не е просто нов владетел – той е продължител на традицията, последната искра на съпротивата срещу настъпващите Византийци. В историческата памет на Средновековието държавата на Самуил е българска, а самият той – български цар.
Самуил и Арон приемат Роман за титулярен владетел, осъзнавайки необходимостта от обединяване на българите в трудната им кауза да запазят независимостта си от Византия.
Стефан Цанев: Български Хроники
Самуил ще се бори още десетилетия, ще удържа атаките на Василий II, ще вдъхновява народа – но в крайна сметка, България ще падне под византийско владичество. И все пак, духът на съпротивата, роден в тези мрачни години, ще остане жив векове наред.
Краят на една династия, началото на нова борба
Днес, повече от хилядолетие след тези събития, често чуваме опростени разкази за „падането на България“ и „края на рода Дуло“. Но историята е по-сложна, по-болезнена и по-човешка. Борис II не е просто слаб цар – той е жертва на обстоятелствата, на предателството, на чуждите амбиции и на собствената си трагична съдба. Краят на рода Дуло не е просто смяна на династии – това е символичен край на една епоха, в която България е била велика сила, а сега се превръща в арена на чужди интереси.
Истината е болезнена. България става жертва не просто на чужди армии, а на вътрешното изтощение след епохата на Симеон Велики, на разединението и на неспособността да управлява огромна, но нестабилна територия. Византия и Русия са само лешояди, които долитат да разкъсат отслабената жертва, когато българската държавност се оказва изтощена и неспособна да се защити.
Днес, когато историята отново шепне, че слабите държави стават жертва на “велики сили”, време е да си зададем въпроса: научихме ли урока на Борис II? Разбрахме ли, че никоя външна сила не може да разруши една държава, ако тя не е вече подкопана отвътре? И че истинската заплаха не е във външния враг, а във вътрешното разединение, в корупцията, в интригите и в безразличието?
Съдбата на Борис II е предупреждение и послание към бъдещите поколения: една държава се губи не тогава, когато падне столицата ѝ, а тогава, когато водачите ѝ изгубят вярата, единството и волята да защитава свободата ѝ.
▶️ Сълзи по Беласица: Цар Самуил и последният дъх на Първото българско царство
◀️ Богомилите: българите, които първи в Европа прочетоха Библията със свои очи
Използвани източници:
- „Български хроники“, Стефан Цанев, том 1
- Из Първия Симеонов сборник
- Димитър Талев, „Самуил – цар български“
- Синодик на цар Борил (добавки XIV-XV век)
- Хрониките на времето (цитати от византийски и български източници)
