Всяка нация има своята епопея – онзи момент, в който героизмът и трагедията се преплитат така неразривно, че дори векове по-късно ехото им кара сърцата да треперят. За България това е залезът на Първото царство и последната битка на цар Самуил. Много митове се носят за Самуил и неговата държава. Някои го изкарват последния велик български цар, други – трагичен губещ, трети – почти чужденец. Но истината, както винаги, е по-сложна, по-човешка и далеч по-емоционална. Защото Самуил не е просто име в учебника – той е човек, който носи на гърба си съдбата на цял народ, докато светът около него се разпада.
Началото на края: България след Златния век
Когато Симеон Велики умира през 927 г., България е на върха си – огромна, богата, уважавана и страховита. Но славата има цена. Десетилетията на войни изтощават страната, а синът му Петър I, макар и мъдър, е принуден да търси мир с Византия. Мирът носи признание – титлата „цар“ и патриаршията са официално признати. Но под повърхността тлеят проблеми: богомилството разклаща устоите на обществото, маджарите и печенегите нападат, а сърбите се откъсват.
В този момент Византия усеща слабостта на северния си съсед. През 967 г. император Никифор II Фока отказва да плати данъка на България и подтиква киевския княз Светослав да нападне от север. България е разкъсана между външни врагове и вътрешни кризи. През 971 г. византийците превземат Преслав, пленяват цар Борис II и брат му Роман, а символите на българската държавност са публично отнети в Константинопол. В този момент мнозина вярват, че България е мъртва.
Но на запад, в планините на Македония, се надига нова сила – братята Комитопули: Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Те поемат съпротивата, събират разпилените остатъци от армията и започват дълга, отчаяна борба за оцеляване. 
карта от istoria.bg
Самуил – човекът зад легендата
Кой е Самуил? Син на комит Никола и Рипсимия, той е последният оцелял от четиримата братя. След смъртта на Давид и Мойсей, а по-късно и след екзекуцията на Арон (заради подозрение в предателство към Византия), Самуил остава сам начело на държавата. Формално царската титла принадлежи на Роман, но реалната власт е в ръцете на Самуил. След смъртта на Роман през 997 г., Самуил е коронясан за цар на България – не от византийския патриарх, а с благословията на папата в Рим, което е ясен знак за международното признание на неговата власт.
Самуил е описван от съвременниците си като суров, решителен и безпощаден, но и като човек, способен на дълбока болка и саможертва. В един от най-драматичните моменти на живота му, когато разбира, че брат му Арон е влязъл в тайни преговори с Василий II, Самуил не се колебае да го екзекутира заедно с цялото му семейство – с изключение на малкия Иван Владислав, който по-късно ще изиграе фатална роля в съдбата на династията.
Въпреки всичко, Самуил успява да възстанови голяма част от изгубените територии. През 986 г. при прохода Траянови врата той нанася унизително поражение на византийската армия, а самият император Василий II едва се спасява с бягство. България отново е свободна, макар и за кратко.
Беласица – последният вик на свободата
Но съдбата не е благосклонна към Самуил. Византия се възстановява от пораженията, а Василий II, вече наричан Българоубиец, се заклева да унищожи българската държава. Следва дълга, изтощителна война – година след година, поход след поход, крепост след крепост. Византийците прилагат нова тактика: вместо да търсят решителна битка, те систематично опустошават българските земи, разрушават градове, преселват население и привличат боляри на своя страна.
Вътрешните проблеми също не закъсняват. Предателства, дезертьорство, загуба на ключови територии – всичко това подкопава устоите на държавата. През 1005 г. Ашот, арменец по произход и съпруг на дъщерята на Самуил, предава Драч на византийците. България е притисната от всички страни.
И тогава идва 1014 година. Самуил знае, че Василий II ще мине през Ключ – тесен проход между планините Беласица и Огражден. Българите изграждат мощна преградна стена, укрепват позициите си и се готвят за решителна битка. Дни наред византийците се опитват да пробият, но без успех. Докато един от пълководците на Василий – Никифор Ксифий – не намира обходен път през планината и напада българите в гръб. Паниката е пълна. Хиляди са избити, още повече пленени.
Това, което следва, е една от най-черните страници в българската история. Василий II заповядва да бъдат ослепени всички пленени български войници – според изворите около 14 000 души. На всеки сто оставя по един едноок водач, за да ги върне при царя си. Когато Самуил вижда тази процесия от слепи, изранени мъже – своите другари, своите синове по оръжие – сърцето му не издържа. Два дни по-късно той умира от сърдечен удар.
Василий II заповядал да ослепят пленените българи, като на всеки сто души оставят по един едноок водач, и ги отпратил обратно при Самуил. Когато царят видял ослепените си войници, не издържал на удара и след два дни починал от сърдечен удар.
Пламен Павлов: Забравеното Средновековие
Това не е просто смърт на един цар – това е смърт на надеждата, на съпротивата, на цяла епоха.
Прах и сълзи: краят на една държава, началото на нова борба
След Самуил властта преминава към сина му Гавраил Радомир, а после към племенника Иван Владислав. Но държавата вече е смъртно ранена. След гибелта на цар Иван Владислав в битката при Драч с византийците през февруари 1018 г. повечето от болярите се подчиняват на византийския император Василий II и възпрепятстват възкачването на Пресиян на престола. Пресиян не се предава и се оттегля с малки сили в планината Томор. В същото време майка му царица Мария, патриарх Давид и по-голямата част от българските боляри капитулират пред византийския император. След като Василий II превзема и Охрид, войските му завардват планинските проходи и блокират всички подстъпи към Томор. Блокадата се ръководи лично от императора в продължение на цели четири месеца. Блокиран по този начин, без възможност да получи подкрепа, Пресиян е принуден заедно с братята си през август 1018 г. да се предаде.
Вътрешните борби, предателствата и непрестанният натиск на Византия довеждат до окончателния крах. През 1018 г. последните крепости падат, а България изчезва от политическата карта на Европа за близо 170 години.
Какво остава? Остава паметта. Остава гордостта. Остава Битолския надпис на Иван Владислав – един от най-ярките документи за българската идентичност и държавност:
† В името на Отца и Сина и Светия Дух, аз, Иван Владислав, самодържец български, родом българин, въздигнах тази крепост Битоля със своите войводи и с помощта и молитвите на Пресвета Богородица, за спасение на българите. Аз съм племенник на Самуил, цар български, и син на Арон, когото Самуил, цар български, уби в Преспа. Аз въздигнах тази крепост за спасение и за живота на българите. В годината 6523 (1015 г.), индиктион 3.
Дори когато всичко изглежда изгубено, българите не забравят кои са. Век и половина по-късно, когато Асеневци вдигат въстание и възстановяват държавата, те се позовават именно на Самуил, Петър и Симеон като свои предшественици. Българската църква, макар и подчинена на Константинопол, запазва спомена за своите патриарси и светци. Народът, макар и обезправен, не се прекланя напълно – бунтове, въстания и съпротива продължават през цялото византийско владичество.
Какво ни казва днес историята на Самуил?
Може би най-важният урок от тази епоха не е в героизма или трагедията, а в човешкото. Самуил не се предава, не търси компромис, не се продава за власт или злато. Той избира да се бори до край, дори когато всичко изглежда изгубено. Дали това е било правилно? Можеше ли да има друг изход? Може би, ако Самуил беше избрал дипломацията, България щеше да оцелее по-дълго. Може би, ако беше потърсил съюзи, ако беше отстъпил временно, щеше да спаси народа си от страданията.
Самуил е последният страж на една умираща държава, но и владетелят, чиято непреклонност ускорява края. Той е човекът, който избира да умре с чест, вместо да живее в подчинение. И може би точно затова, повече от хиляда години по-късно, ние още спорим за него, още го помним, още се питаме: струваше ли си?
Историята не е съдия, а огледало. В нея виждаме себе си – със страховете, с надеждите, с грешките и с мечтите си. Самуил ни напомня, че понякога най-големите герои са и най-големите трагедии. Но без тях нямаше да има народ, нямаше да има памет, нямаше да има бъдеще.
Нациите, които падат, сражавайки се, се издигат отново, но онези, които се предават без съпротива, са обречени.
Уинстън Чърчил
