Време на сенки и предателства
Всяка нация има своите нощи на изпитание – онези мигове, когато изглежда, че всичко е загубено, че враговете са навсякъде, а приятелите – само в спомените. За България такава нощ настъпва през втората половина на VIII век. Столицата Плиска е обгърната не само от мрак, но и от страх, подозрение и предателство. Във въздуха витае усещането, че всеки шепот може да бъде чут от чужди уши, че всяка дума може да бъде предадена на врага.
България е разкъсвана от вътрешни борби, а Византия – вечният съсед и съперник – държи здраво юздите на шпионската си мрежа, която прониква дълбоко в сърцето на българската държава.
В този мрачен период се появява фигурата на хан Телериг – владетел, за когото историята дълго време ще мълчи, ще го обвива в митове и ще го обвинява в предателство, но който в един-единствен миг на гениална хитрост ще върне България на българите. Това е историята за едно писмо, което не просто променя съдбата на един владетел, а изтръгва цяла нация от хватката на чуждата воля.
Паяжината на Константин Копроним
Византия по времето на император Константин V Копроним е държава на интригата, на тайните ходове и на безмилостната дипломация. За византийците България е не просто съсед – тя е заплаха, която трябва да бъде държана под контрол, ако не с меч, то с отрова, ако не с армия, то с предателство.
В Плиска, столицата на българите, византийските агенти са навсякъде – в двореца, сред болярите, дори сред най-близките съветници на хана. Каквото и да замисли Телериг, то мигом стига до ушите на Копроним. Всяка военна кампания, всяка дипломатическа стъпка, всяка тайна – всичко се излива като вода през ситото на предателството.
Телериг не е сляп за тази реалност. Той вижда как армията му е разбита в Берзития, защото византийците са предупредени предварително. Вижда как всеки негов ход е осуетен, как доверието между хората се руши, как страхът се превръща в ежедневие. В този момент на отчаяние и гняв, когато мнозина биха се предали или биха потърсили спасение в бягство, Телериг решава да действа. Но не с меч, а с ум.
Писмото – оръжие по-остро от меча
Това, което следва, е достойно за най-добрите страници на световната история на политическата интрига. Телериг решава да изиграе самия император на Византия – човек, който е свикнал да бъде ловецът, а не плячката. Ханът изпраща писмо до Константин V, в което се преструва на отчаян владетел, готов да избяга от България и да потърси убежище във Византия. Но, пише той, за да бъде бягството му успешно, има нужда от гаранции – и най-вече от имената на византийските агенти в Плиска, които могат да му помогнат.
Това е моментът, в който историята затаява дъх. Ще се хване ли Копроним на въдицата? Ще повярва ли, че най-големият му враг е готов да се предаде? Ще издаде ли собствените си хора?
Отговорът е да. В един от най-ироничните и съдбоносни обрати в историята, византийският император се хваща на лъжата. Вярвайки, че е спечелил най-голямата си победа без бой, той изпраща на Телериг списък с имената на всички свои агенти в българската столица.
Константин взел, че му повярвал, пратил му цял списък на своите хора в Плиска, Телериг ги изловил всичките и заповядал едни да посекат, други да разчекнат. Като чул това, Константин изскубал много от побелелите си коси – пише съчувствено Теофан Изповедник, а според Симеон Логотет той си оскубал и брадата – и веднага се вдигнал на нов поход срещу България, но този девети поход за него се оказал последен, защото още по пътя Константин починал от силна треска, без да достигне границите на България.
В този миг българската държава си връща суверенитета, а народът – достойнството. Мечът и перото работят заедно. Предателите са изловени и убити, а византийската паяжина е разкъсана.
Цената на свободата: между героизма и предателството
Но историята не е черно-бяла. Телериг, макар и да постига гениална победа над византийското разузнаване, не успява да задържи властта си дълго. Вътрешните борби, недоверието, страхът и жаждата за власт не изчезват с едно писмо. През 777 г., след пореден преврат, ханът е принуден да избяга във Византия – този път наистина. Там е приет радушно, покръстен е с името Теофилакт и получава титлата патриций. За някои това е предателство, за други – трагичен завършек на един живот, белязан от борба със сенките.
Тук се сблъскват две противоположни исторически интерпретации. Едната вижда в Телериг герой, който с хитрост и дързост спасява България от разпад и чуждо влияние. Другата го обвинява в предателство, в това, че накрая се предава на врага и приема чужда вяра и титла. Къде е истината? Може ли един човек да бъде едновременно спасител и предател? Или историята, както винаги, е по-сложна от нашите представи за добро и зло?
В българската историография дълго време образът на Телериг е бил обвит в мълчание, в сянка, в подозрение. Но ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че неговият акт на хитрост и решителност е онзи момент, в който България си връща себе си. Защото свободата не е даденост – тя се извоюва всеки ден, с всяко решение, с всяка жертва.
Урокът на Телериг: преди да воюваш с врага, трябва да изчистиш двореца
Какво ни казва днес историята на Телериг? Че предателството е най-страшната болест на всяка нация? Че свободата се пази не само с оръжие, но и с ум, с хитрост, с готовност да рискуваш всичко? Че понякога най-големите победи се постигат не на бойното поле, а в тишината на една нощ, с едно писмо, с един акт на дързост?
Времето на Телериг е време на сенки, но и на светлина. Време, в което България е на ръба на пропастта, но намира сили да се изправи. Време, в което един човек, изправен срещу цяла империя, намира начин да обърне играта в своя полза. Време, което ни напомня, че историята не е просто низ от дати и имена, а жива тъкан от избори, страхове, надежди и предателства.
