Когато светът се срутва: Последните дни на свободата
Представете си, че сте българин в началото на XI век. Земята ви е разкъсвана от войни, селата ви са опожарявани, а надеждата за утре се топи като сняг през пролетта. Вече поколения наред вашите деди са се борили срещу византийските императори, срещу киевските князе, срещу безбройни нашественици, които идват и си отиват, но оставят след себе си само руини и плач. Но сега, през 1018 година, всичко изглежда безвъзвратно загубено. След смъртта на цар Самуил, след ослепяването на 15 000 български войници при Беласица, след предателства и вътрешни борби, последната искра на независимост угасва. България пада под византийско владичество.
Болярите: между предателството и героизма
Във всяка национална трагедия има герои и предатели, има хора, които се борят до край, и такива, които се огъват пред силния на деня. Болярите – българската аристокрация – са именно такива фигури. Някои от тях, като Петър и Боян, повеждат съпротивата в Североизточна Мизия и Добруджа, изгонват византийските управители и възстановяват за кратко българската власт. Други, обаче, избират да се подчинят на новите господари, да запазят привилегиите си, дори с цената на националната независимост.
Това е само един от многото примери за сложната и често двусмислена роля на болярите. Те са двигатели на съпротивата, но и нейни гробокопачи. Те са тези, които могат да обединят народа, но и да го предадат в ръцете на врага срещу злато и титла. Някои вдигат въстания, за да запазят привилегиите си и да спестят от данъци и след това бързо забравят клетвите за независима България. Други наистина се борят за възстановяване на България и истинска свобода. Историята не е черно-бяла – тя е пъстра като килим, изтъкан от човешки страсти, страхове и амбиции.
Въстанията: пламъкът, който не угасва
Въпреки тежкото потисничество, въпреки опитите за асимилация, въпреки гръцките свещеници и данъчните чиновници, българският дух не умира. През 1040-1041 г. избухва въстанието на Петър Делян – внук на цар Самуил, който е провъзгласен за цар в Белград. Въстанието бързо обхваща западните български земи, Скопие, Охрид, Драч. За кратко изглежда, че свободата е възможна. Но вътрешни разпри, предателства и жестоката византийска репресия слагат край на надеждите. Петър Делян е заловен и ослепен.
Тридесет години по-късно, през 1072 г., скопският болярин Георги Войтех вдига ново въстание. За цар е провъзгласен Константин Бодин – потомък на комитопулите. И този опит за възстановяване на държавността е потушен с кръв.
Следва бунта на Нестор през 1074 г. Повод за бунта е новата данъчна политика на цариградското управление, което спира помощите, отпускани на пограничното население в Силистра. Нестор е назначен за управител на областта от византийския император и въстанието утихва.
През 1079 избухва въстанието на Лека в Средец и на Добромир в Месемврия. През 1084 бунта на павликяните в северна Тракия, предвождани от Травъл. Пловдивската павликянска общност е подложена на репресии и заточения, конфискация на имоти и насилствена смяна на вярата към православие.
Но защо, въпреки всички репресии, въстанията не спират? Защо българите не се примиряват с чуждата власт? Може би защото, както пише един хронист:
Кажете ни, виждате ли вие край на българските страдания?
Това е гласът на народа – на онези, които не са боляри, не са царе, а просто хора, които искат да живеят достойно. Този глас не може да бъде заглушен нито от меча, нито от златото.
Кръстоносците: вихърът на Запада и новата надежда
Докато българските земи са под византийска власт, Европа се тресе от нови катаклизми. Кръстоносните походи – онези огромни армии от западни рицари, които преминават през Балканите по пътя си към Йерусалим – носят със себе си не само разруха, но и нови възможности. Византия е принудена да воюва на няколко фронта, а българите усещат, че империята отслабва.
Кръстоносците не са приятели на българите – често те са просто поредните нашественици, които грабят и палят. Но тяхното присъствие разклаща устоите на византийската власт и създава условия за ново въстание. През 1185 г. братята Асен и Петър вдигат народа на бунт. Това е началото на Второто българско царство – възраждането на държавността след 170 години тъмнина.
Животът под византийска власт: страдание, оцеляване и надежда
Какво е да си обикновен българин в тези 170 години? Археологическите и писмените извори разкриват картина на постоянна несигурност, на икономическо разорение, на социално напрежение. Градовете западат, занаятите изчезват, земеделието става основен поминък. Българската църква е понижена в архиепископия, гръцкият език и духовенство се налагат, а всяко „стремление към човешки живот“ се задушава.
Но дори и в най-тъмните времена, българите намират сили да се съпротивляват. Въстанията не са само дело на боляри и военачалници – те са израз на народната воля за свобода. Всяко поколение предава на следващото спомена за Самуил, за Петър Делян, за Георги Войтех. И когато дойде моментът, когато империята е отслабена от външни и вътрешни врагове, българите са готови да се изправят отново.
Освобождението не е подарък, а изстрадана победа
Днес често се говори за „освобождение“ – сякаш свободата е нещо, което се дава даром от някой велик владетел или чужда армия. Но истината е друга. Свободата се извоюва с кръв, с жертви, с постоянна борба. Българите не са чакали спасител – те са се борили, въставали, страдали, но никога не са се примирили.
Византийското владичество не е просто период на чужда власт – то е време на изпитание, в което се кове националният характер. Време, в което се раждат герои, но и предатели. Време, в което народът се учи, че свободата няма цена, която да не си струва да бъде платена.
Пита се: ако си под неограничената власт на някого, въпреки че няма робовладелски строй – роб ли си, или не си роб?
Това е въпросът, който всеки народ трябва да си зададе. И отговорът му определя съдбата на поколенията.
