Проклятието на наследството: смъртта на Калоян и началото на хаоса
В българската история има моменти, които не просто бележат края на една епоха, а разкъсват самата тъкан на държавността. Такава е есента на 1207 година. Цар Калоян, страховитият победител над кръстоносците, лежи мъртъв под стените на Солун. В Търново, още преди тялото му да се завърне, заговорът вече е в ход.
Не е ли това най-страшното – че дори мъртъв, Калоян всява ужас сред болярите, а властта се превръща в плячка за най-бързия и най-безскрупулния?
В този миг България не е просто държава – тя е сцена на древна трагедия, в която братовчедите Борил, Стрез и Слав се впускат в безмилостна битка за трона. Всеки от тях носи в жилите си кръвта на Асеневци, но в сърцата им бушува амбиция, която ще разкъса страната на парчета.
Узурпаторът Борил: власт, легитимация и страх
Кой е Борил? В хрониките го наричат зловещата марионетка. Той е племенник на Калоян, брат на Стрез, но най-вече – човек, който не се спира пред нищо, за да се докопа до короната. Превратът е организиран светкавично:
В Търново побързали да извършат преврата преди да е пристигнал трупът на Калоян, защото и мъртъв – Калоян бил страшен. Заговорът бил скалъпен още преди похода към Солун.
Стефан Цанев: Български Хроники
Борил не просто узурпира трона – той се жени за леля си – вдовицата на Калоян, въвеждайки византийската практика за легитимация чрез брак. Това е ход, който цели да обезоръжи болярите и народа, но всъщност разпалва още по-голямо недоволство. Малолетните синове на цар Асен I – Иван Асен и Александър – са изведени далеч, в Галичко княжество, за да не бъдат използвани като знаме на съпротивата.
Борил знае, че властта, спечелена с кръв, се крепи само с още повече кръв. Започват репресии срещу всички възможни съперници. Стрез бяга в Сърбия, а Алексий Слав се укрепва в Родопите. България се разпада на три враждуващи княжества, всяко със своя армия, свои съюзници и свои предателства.
Стрез: беглецът, който стана княз
Стрез, братът на Борил, е може би най-трагичната фигура в тази драма. Принуден да бяга в Сърбия, той намира убежище при великия жупан Стефан Неманя. Там, в чужда земя, Стрез крои планове за завръщане. С помощта на сръбски войски той завладява югозападните български земи и се укрепва в непристъпната крепост Просек край Вардар.
Жупанът обаче на инат се побратимил със Стреза и му помогнал да завладее цялата област от Охрид до Струма, обявявайки я за независимо българско княжество.
Стрез не е просто беглец – той е амбициозен военачалник, който лавира между съюзи с латинците, епирския деспот Михаил I Комнин и дори със самия Борил. В един момент Борил му дава титлата севастократор, надявайки се да го привлече на своя страна. Но Стрез запазва независимостта си и продължава да крои собствени планове.
Стрез преди това е дал клетва за вярност на латинския император. По всяка вероятност клетвата е имала за цел да забави евентуално нападение от страна на император Анри Фландърски, докато Стрез се укрепи в земите си.
Това е класическа балканска дипломация – клетви, които не струват нищо, и съюзи, които траят само докато са изгодни.
Слав: деспот на Родопите и балансьор между великите сили
Алексий Слав, другият братовчед, е не по-малко амбициозен. След преврата в Търново той става деспот и васал на латинците в Константинопол и така изгражда собствено царство в Родопите.
В Константинопол гледат твърде сериозно на съюза с Алексий Слав. За момента той е единственият сигурен васал и съюзник сред враждебното обкръжение на Балканите. А и военните възможности, които има, не са за пренебрегване.
Слав лавира между Латинската империя, Епир и България, като се опитва да извлече максимална изгода от всяка промяна в баланса на силите. Той дори се жени за незаконната дъщеря на латинския император Анри, но след нейната смърт връзките с латинците се разпадат. В този момент Слав усеща нарастващата заплаха от страна на България, където вече набира сили младият Иван Асен II.
Кървави битки и предателства
Периодът между 1207 и 1218 година е белязан от непрестанни войни, предателства и разпад на централната власт. Борил се опитва да задържи трона с цената на всичко. През 31 юли 1208 г. той се изправя срещу латинците в битката при Пловдив.
На 31 юли 1208 г. двете войски са готови за сражение, строени една срещу друга. Борил разполага с около 33 000 души срещу приблизително същия брой латинци. Сражението започва с голямо ожесточение. Латинските войски успяват да отблъснат българите и преминават в настъпление. Вероятно Борил оттегля войската си в прохода Св. Никола, в околностите на с. Турия. Поражението на Бориловите войски при Пловдив решава съдбата на Тракия.
Анри дьо Валансиен: Хроника
Това поражение е само началото на низ от неуспехи. Борил губи Тракия, а вътрешните му врагове стават все по-смели. В същото време, Стрез и Слав укрепват позициите си, като всеки от тях се опитва да изгради собствена държава върху руините на българското царство.
През 1211 г. Борил и Стрез временно се съюзяват срещу латинците, но съюзът е крехък и продължава само докато е изгоден и за двамата. В Битолското поле Стрез претърпява поражение, а Борил се обръща към унгарците за помощ срещу бунтовете във Видин. В замяна на военна подкрепа той отстъпва Белградската и Браничевската област на маджарите – още едно парче от българската плът, откъснато в името на оцеляването.
Крахът на узурпатора и възходът на истинския наследник
В крайна сметка, вътрешните борби и външните неуспехи отслабват властта на Борил до краен предел. През 1218 г. Иван Асен II, синът на Асен I, се завръща от изгнание и с помощта на верни боляри обсажда Търново. След седеммесечна обсада столицата пада, а Борил е ослепен и свален от трона. България най-сетне получава легитимен владетел, който ще върне славата ѝ – но цената, платена за това, е ужасна. Какво остава след тази кървава драма? Държава, разкъсана от амбициите на братовчедите, загубила територии, население и самочувствие. И все пак, в тази трагедия има и урок: когато личният интерес надделее над общото благо, дори най-могъщата държава може да бъде разкъсана отвътре.
Защо трябва да помним този период
Днес често се говори за златния век на Асеневци, за величието на България през Средновековието. Но рядко се споменава за годините на хаос, предателства и узурпации, които почти унищожават държавата през десетилетието между смъртта на Калоян и царуването на Иван Асен II. Защо? Защото е по-лесно да се гордеем с победите, отколкото да се учим от грешките?
Истината е, че България оцелява не благодарение на братовчедите-узурпатори, а въпреки тях. Оцелява, защото в най-тъмния час се намира човек, който успява със сила и дипломация да обедините болярите и да надвие външните врагове. Иван Асен II не просто възстановява България – той показва, че истинската сила на един народ е в единството, а не в разединението.
И днес, когато се изправяме пред нови предизвикателства, трябва да помним този урок. Историята не е просто поредица от дати и имена – тя е огледало, в което виждаме собствените си слабости и надежди. А най-голямата слабост на всяка нация е да позволи на личните амбиции да разкъсат общото ѝ бъдеще.
◀️ Ромеоубиецът: цар Калоян – между мита, кръвта и короната
Използвани източници
- Стефан Цанев, „Български хроники“
- Анри дьо Валансиен, „Хроника“
- Западни и византийски хроники, цитирани в историческите изследвания на проф. Петър Мутафчиев и Васил Златарски
