В сянката на пет освобождения: когато надеждата се превръща в капан
Представете си, че сте българин в края на XVIII век. Земята ви е разкъсвана между две империи – едната, която ви държи в подчинение, а другата, която се представя за ваш освободител. Всяко руско знаме, развято над Дунав, всяка армия, прекосила Балкана, носи със себе си не само обещание за свобода, но и сянката на нови страдания.
- В сянката на пет освобождения: когато надеждата се превръща в капан
- Кючуккайнарджа: началото на имперската игра
- Второ действие: 1787–1792 и 1806–1812 – Повторение на сценария
- Третото “освобождение”: 1828–1829 – Голямото изселване и демографската катастрофа
- Кримската война и четвъртото „освобождение“: когато надеждата умира
- Петото „освобождение“ и Берлинската подигравка: когато мечтата се превръща в кошмар
- Истината зад мита за „освободителя“
Пет пъти за един век руските войски влизат в българските земи. Пет пъти надеждата на един народ е разпалвана, само за да бъде смачкана, предадена и използвана като разменна монета в имперските игри на великите сили.
Това не е просто история за войни и договори. Това е история за предателство, за изселени семейства, за обезлюдени села, за кръв и сълзи, които никога не са били отброени в официалните доклади на победителите. Това е историята на българския народ, който пет пъти за един век е бил „освобождаван“ – и пет пъти е плащал цената на чуждите амбиции.
Кючуккайнарджа: началото на имперската игра
Първото „освобождение“ идва през 1769 година, когато руските войски за първи път прекосяват Дунав. Българите ги посрещат с хляб и сол, с надежда и трепет. Но какво следва? След победата си Русия подписва Кючуккайнарджийския мирен договор (1774), който ѝ дава правото да се застъпва за православните християни в Османската империя. На пръв поглед – победа за българите. В действителност – нова форма на зависимост.
Вместо реална свобода, българите получават статут на разменна монета. Русия използва правото си на „закрилник“, за да се меси във вътрешните дела на Османската империя, но не и за да даде истинска автономия на българите. Всяко руско отстъпление е последвано от кървави отмъщения от страна на османците.
Руските войски преминавали Дунава и стигали до Балкана, българското население ги посрещало радостно като освободители, но след като отстъпели обратно, турците си отмъщавали зловещо на всеки българин, подал ръка на руски войник.
Захари Стоянов
Това е началото на един зловещ цикъл: всяка нова война носи със себе си нови надежди и нови разочарования.
Второ действие: 1787–1792 и 1806–1812 – Повторение на сценария
Две нови войни, два нови похода на руските войски през Дунав. Българите отново се вдигат, отново помагат, отново вярват. Но историята се повтаря с ужасяваща точност. След всяко руско изтегляне следват кланета, палежи, изселвания. Над 50 000 българи са насилствено преселени в новите руски територии. В Североизточна България и Добруджа остават празни села, а на тяхно място се заселват черкези и други мюсюлмански групи, лоялни на султана.
Георги Раковски, един от най-големите български патриоти, пише през 1861 г.:
Послушайте, братя Българе, русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част… При всяка от поредните си войни с Османската империя Русия завлича хиляди българи за да ги направи крепостни за своите дворяни и помешчици.
Георги Раковски: Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите
Третото “освобождение”: 1828–1829 – Голямото изселване и демографската катастрофа
Руската армия отново преминава Дунав, стига до Стара Загора, а българите отново се надяват. Но когато войната свършва, Русия договаря с Османската империя изселването на над 200 000 българи към Бесарабия и Крим, където ги дава за крепостни селяни на руските дворяни. На тяхно място идват черкези – „по-свирепи от еничарите“, които тероризират и избиват останалото българско население. Това е етническо прочистване, което променя завинаги демографията на Североизточна България.
Христо Ботев, в статията си във в. „Знаме“ от 4 април 1875 г., описва съдбата на тези българи:
Порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.
Това е съдбата на хиляди семейства – откъснати от корените си, превърнати в инструмент на чужда политика.
Кримската война и четвъртото „освобождение“: когато надеждата умира
Когато през 1853–1856 година избухва Кримската война, българите отново се надяват, че този път ще дойде истинската свобода. Но историята се повтаря. Руските войски отново преминават Дунав, отново българите ги посрещат с отворени обятия. И отново, когато руските армии се изтеглят, османските власти започват кървава разправа с всеки, който е помогнал на „освободителите“.
В този период се случва едно от най-големите етнически прочиствания в българската история. Над 200 000 българи са изселени в Бесарабия и Крим, а на тяхно място са заселени черкези. Тези нови заселници, по-свирепи и от еничарите, се превръщат в бич за българското население. Села са опожарявани, жени и деца са избивани, а надеждата за свобода умира в кръв и пепел.
Русия, тая мнима защитница на славянството – днес употреблява всички сили и средства за да истрие от лицето на земята българските колонии.
Христо Ботев
Петото „освобождение“ и Берлинската подигравка: когато мечтата се превръща в кошмар
И ето го – петото и последно „освобождение“. Годината е 1877. След Априлското въстание и клането в Батак, Европа най-сетне обръща внимание на българската трагедия. Русия обявява война на Османската империя. Българите отново се вдигат, отново вярват, че този път ще дойде истинската свобода.
Но зад кулисите се водят тайни преговори. В Райхщад и Будапеща Русия и Австро-Унгария си разпределят Балканите. Договарят се да не допуснат създаването на голяма българска държава. Санстефанският договор (3 март 1878) предвижда обединена България, но това е само илюзия – дипломатически ход, с който Русия прехвърля отговорността за неизпълнението на договора върху Европа.
На Берлинския конгрес (юни-юли 1878) мечтата за Санстефанска България е разкъсана на парчета. Северна Добруджа е дадена на Румъния, Пиротско и Нишко – на Сърбия, Македония и Тракия остават под османска власт. България е разделена на Княжество България и Източна Румелия – две изкуствени, васални образувания, лишени от истинска независимост.
Когато князът беше руски губернатор, когато той с помощта на 250 руски офицери беше запретнал ръкави да прави от България чифлик или Задунайска губерния, когато той беше нещо като кукла, която се движеше от Петербург…
Захари Стоянов
Това е моментът, в който българският народ осъзнава, че е бил използван като пешка в имперската игра. Свободата идва, но тя е половинчата, осакатена, купена с кръвта на хиляди, но разменена за интересите на великите сили.
Истината зад мита за „освободителя“
Днес, когато се говори за „освобождение“, рядко се споменава цената, която българите плащат за всяко руско влизане и излизане. Рядко се говори за изселените, за избитите, за предадените. Рядко се пита: защо всички големи български революционери – Левски, Ботев, Раковски, Каравелов – са били скептични към Русия? Защо Захари Стоянов предупреждава, че „руският камшик повече боли от турския“?
Историята на петте „освобождения“ е история на една нация, която търси спасение, но намира нови капани. Това е история за това как великите сили използват малките народи като пешки в своята игра. Това е история за това как надеждата може да бъде оръжие, а свободата – илюзия, ако не е извоювана със собствени сили.
Използвани източници
- Георги С. Раковски, „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, 1861
- Захари Стоянов, „Записки по българските въстания“
- Христо Ботев, „Знаме“, бр. 13, 4 април 1875
- Български хроники, Стефан Цанев
- Руско-турска война (1768 – 1774) – Уикипедия
