Времето на Лъвския Скок
Представете си България през 60-те и 70-те години на XIX век. Не е просто мракът на петвековното османско иго – това е време на отчаяние, на безнадеждност, на страх, но и на нещо още по-страшно: на примирение. Народът е свикнал да оцелява, а не да живее. В този свят, където всяка надежда изглежда обречена, се появява един човек, който не просто мечтае за свобода, а я превръща в своя религия.
Васил Иванов Кунчев – по-късно наречен Левски – не е роден герой. Той е дете на бедно семейство от Карлово, останал без баща на 14 години, принуден да учи занаят, да помага на майка си и братята си. Пътят му започва в църквата, където става дякон Игнатий, но не намира утеха в молитвите, а в неспокойния си дух. Вуйчо му, архимандрит Василий, го въвежда в манастирския живот, но Левски усеща, че расото не може да укроти бурята в сърцето му. Той иска действие, не смирение.
Съдбата го среща с идеите на Георги Раковски и с първите легии в Белград. Там, по време на военни упражнения, прави прочутия лъвски скок – и получава името, което ще се превърне в символ на българската свобода. Но това не е просто прякор – това е съдба. Левски не се задоволява с ролята на знаменосец или четник. Той вижда по-далеч от всички свои съвременници. Докато другите мечтаят за въстание, подкрепено от Русия или Сърбия, Левски разбира, че истинската свобода може да бъде извоювана само от самия народ.
Комитетите и самотата на Апостола
Васил Левски е първият български революционер, който осъзнава, че освобождението не е въпрос на героични чети, а на търпелива, невидима, ежедневна работа. Той се превръща в апостол – не на религията, а на свободата. Пътува из цялата страна, често преоблечен, често гладен, винаги на ръба между живота и смъртта. Създава стотици тайни комитети, заклева хиляди съзаклятници, пише десетки писма, в които настоява за дисциплина, саможертва и честност.
В едно от най-емблематичните си писма до Панайот Хитов, Левски пише:
Дойдете при мен или да ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя – губя само мене си… Ваш хоръгвоносец В. И. Лъ-ский.
Васил Левски
Това не е просто поза. Това е философия. Левски не иска да бъде герой, не иска да бъде цар, не иска да бъде спасител. Той иска да бъде инструментът, чрез който народът ще се спаси сам. В неговия проект за устав на Вътрешната революционна организация се казва:
С една обща революция да се направи коренно преобразувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (Народно управление)…
Васил Левски
Това е революция не само срещу османската власт, но и срещу българската склонност към подчинение, към чакане на добрия цар или добрия освободител. Левски е категоричен: Отникъде не трябва да се надяваме и на никого не трябва да се молим. Той е против всякаква външна намеса – включително руската, която по това време мнозина българи виждат като единствен спасител.
Предателството, процесът и последният поглед към народа
Но съдбата на истинските пророци е самотата. Левски е изоставен не само от съратниците си, но и от самия народ, за когото жертва живота си. След обира на турската поща в Арабаконак, организиран от Димитър Общи – против волята на Левски – османските власти започват масови арести. Мрежата се разпада. Левски, вместо да избяга, се връща в Ловеч, за да спаси архива на организацията. Там, в Къкринското ханче, е заловен след предателство.
Процесът срещу него е фарс. Турският съд се опитва да го представи като обикновен престъпник, а не като революционер. Свидетелите – много от тях българи, които са целували камата му – свидетелстват срещу него. Архивът на Каравелов, попаднал в ръцете на съда, се превръща в ключово доказателство. Левски отрича всичко, запазва достойнство до край, не предава никого. В съдебната зала се разиграва последният му лъвски скок – този път не физически, а морален.
Захари Стоянов пише:
Кой е предателят ми – това не е важно вече. Страшното е, че този народ продължава да ражда предатели. Народе мой, ти ме изостави в тежкия ми час – такава е била волята ти, не съм ти трябваъл вече жив. Защото, ако доживеех свободата – щях ли да бъда пак твоят Дякон Левски? Българският народ има горчива памет: свинарят Ивайло стана цар и забрави народа си, който го качи на трона.
Захари Стоянов
В последните дни на живота си, Левски записва в прословутото си джобно тефтерче една самотна дума: Народе???? с четири въпросителни. Това не е просто въпрос – това е вик, това е обвинение, това е отчаяние. Какво е очаквал от народа си? Защо е останал сам? Защо, когато идва моментът на истината, всички се отдръпват?
Заветът на Апостола: свобода, саможертва и вечният въпрос
Васил Левски е обесен на 18 февруари 1873 година в покрайнините на София. Днес на това място се издига неговият паметник. Но истинският паметник на Левски не е от камък или бронз – той е в съвестта на всеки българин, който се осмели да се запита: Народе????
Левски не е бил безгрешен. Той е бил човек – със своите съмнения, със своята болка, със своята самота. Но именно в това е неговата величина. Той не е искал да бъде идол, а пример. Не е искал да бъде обожаван, а разбран. Заветът му е прост, но страшен: Трябва да се жертвува всичко, па и себе си. Свободата не е подарък, тя е изпитание. И всеки народ, който не е готов да плати цената, ще остане роб – не само на чуждия господар, но и на собствените си страхове и илюзии.
Днес, повече от 150 години след смъртта му, Левски продължава да ни гледа от висотата на своята саможертва. Всяка година, на 18 февруари, хиляди българи се събират пред паметника му, полагат венци, рецитират стихове, пеят песни. Но колко от нас са готови да последват примера му? Колко от нас са готови да се изправят срещу собствените си предатели – вътре в себе си и в обществото? Колко от нас са готови да отговорят на въпроса: Народе????
Васил Левски не е просто герой от миналото. Той е огледалото, в което се оглежда всяко поколение българи. Той е въпросът, на който все още не сме дали отговор. И може би затова неговата история звучи като най-голямата одисея на българския дух – история, в която няма щастлив край, а само вечна борба за достойнство, свобода и истина.
Използвани източници:
- „Записки по българските въстания“ – Захари Стоянов
- Писма и устави на Васил Левски (вътрешен архив)
- „Български хроники“ – Стефан Цанев
- Васил Левски – Апостола на свободата (bulgarianhistory.org)
- Свята и чиста република – Васил Левски – Писма и документи
